Марин Маринов – Чай

Чай

Знаех, че не бива така рязко да се изправям в леглото, когато се завръщам в зазоряването, защото е толкова чувствителна, смазана от непрекъснатата грижа да не ми се случи нещо непоправимо, тази тревога, която я отпраща винаги към кърпичката, напоена с камфор и подгизнала от сълзи в миналите погребения, непоносимостта ѝ към нови загуби и страха от потъването във все тази лъскавина на черната дреха, едно скръбно гарваново черно със синкави отблясъци, в подпухналия ритуал на чая за нощно бдение, който донесе със себе си в самото начало, заедно със старинния момински скрин, пълен с женските ѝ тайни, (навярно купчинки писма в цветни пликове и листи, розови, разбира се, изписани с красивия ѝ почерк, копринените панделки, разделили пликовете на равни части, самотни послания, заровени в скрина и забравени, преди да отпътуват); чаят, с ароматите на шоколад, от които благоухаеше цялата къща и ме изпълваха с наслада отначало, после полепнаха по стените, заляха завивките, станали тежки и сякаш винаги мокри, тя цялата излъчваше този аромат, който се опитвах да отмахна от тялото ѝ, да пресуша през втвърдените връхчета на смайващите ѝ гърди пресищащата сладост на този какаов дъх, безполезен опит до следващата запарка и все пак, котешките ѝ приплаквания и скимтящо хленчене, тъмните тласъци на кръвта, с които се отвинтвахме като по спирала от света; да не се изправям рязко изпод ленените завивки, докато тя говори на висок глас с някой в оттатъшното време, с някой, който не познавам, свидетелят на нощните ни бдения, преди потъването, всеки сам откъм своята страна.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 44, септември, 2023