Мариана Бусарова - Последните пет цигари

Родена съм на 29.03.1974 година и живея в гр. Гоце Делчев. По професия съм счетоводител. Омъжена съм и имам две деца. Средно образование завърших в родния си град през 1993 година в ПМГ „Яне Сандански”. През 1998 година се дипломирах в УНСС – магистър, специалност „Счетоводство и контрол”. От 1997 година практикувам професията си до настоящия момент. 

Писането ми е хоби и странично занимание. Публикувам предимно в сайта „Откровения” и Writecraft. Пиша поезия и проза още от ученическите си години, по-активно през последните шест години. Публикациите в интернет сайтове ми дадоха известна увереност, че имам някакъв талант за писане.

Последните пет цигари

Не обичаше да пуши. Не харесваше цигарите. Не. Привличаше я само онова усещане, че се доближава по някакъв сюрреалистичен начин до него. До онова, което помнеше. До онова, което още не се бе заличило от главата ѝ. Порови в чантичката си и измъкна табакерата. Вътре имаше пет цигари. Обещала си бе, че след като ги изпуши ще я изхвърли и никога повече няма да докосва цигара. Нямаше да се докосва и до съкровените си спомени за Антоан. Нито да се връща тук. В техния бар.

Щеше да го остави да почива в мир…

Повъртя цигарата между пръстите си и притвори очи. Помнеше как той настървено засмуква, а тъмните му, почти черни очи се присвиват лекичко и в тях светва наслада. Помнеше бръчиците около очите му. Бяха от смях. Антоан обичаше да се смее. Обичаше и да я разсмива. 

– Не се впечатлявай от думите ми – казваше той – Аз имам малко странно чувство за хумор… Понякога граничи с цинизъм – леко кривата му усмивка, там зад цигарата, завоалирана от дима, бе толкова типично негова и уникална.

Той беше уникален. Първоначално ѝ се стори леко срамежлив, независимо, че обикновено бе център на компанията, пускайки пиперливи шеги и закачки. А когато веднъж по случайност се настани до нея на диванчето в сепарето, в същия този бар, ѝ се усмихна притеснено и цяла вечер я питаше дали не я отегчава. 

Не я отегчаваше. Онази вечер се запечата в съзнанието ѝ, като отправна точка на общото им бъдеще. Кратко, но така наситено. Като фойерверк. Като огън. Като клада за сърцата им. 

– Зарязваш ме заради този грозник без петак в джоба? – думите на тогавашния ѝ приятел бяха изпълнени с толкова много презрение, че ѝ загорча.

– Не – отвърна тя – Оставям те, защото ти дори не ме забелязваш.

– За какво говориш, Адел? Че ние всеки път сме навън заедно…

Бяха заедно. И сякаш бяха на милион светлинни години един от друг. 

– Всичко приключи отдавна, Пиер – поклати глава Адел – Аз съм просто един трофей на ревера ти. Излизам от тази роля…

И с Антоан станаха двойка. Любовници. Приятели. Мъж и жена, които се обичат. Никога не се бе чувствала така цяла, както с него. Вярно беше, че той нямаше образованието и парите на Пиер, но Адел имаше хубава постоянна работа, малък собствен апартамент и нищо не им липсваше. Най-вече имаха любов.

Антоан беше добър строител, но имаше леко чепат характер, та понякога скоропостижно прекратяваше трудовите си отношения заради някоя хаплива забележка или борба с вятърни мелници. Но Адел го обичаше и тези неща нямаха значение. Той не беше лентяй и винаги успяваше да заработи достатъчно, че да покриват разходите си. Винаги имаше с какво да си купят храна, да пият по някое питие в любимия си бар, да се разходят уикендите някъде из близките или по-далечни околности. Адел имаше малко Пежо, с което се провираше виртуозно из тесните улички на крайбрежните градчета. Антоан не искаше да шофира…

– Дълга история – отвърна той, когато тя го попита защо – И най-вече тъжна, мила моя. 

После преглътна шумно, сякаш, за да намери сили да продължи. Или, за да му послужи за отсрочка.

– Преди няколко години бутнах едно момче на пешеходна пътека… Почти бях заспал зад волана от изтощение. Бачках като луд цял ден, а китката на дясната ръка ме пронизваше ужасно. Полумъртъв бях… от умора…

– А момчето?

– Счупен крак… Оправи се. Но още се стряскам насън от кошмари какво можеше да стане! Можеше да го убия! Как да си простя подобно нещо? Не ставам за шофьор аз. Много съм разсеян. Наистина!

С това темата бе приключена, а Адел изпълняваше ролята на шофьор и освен това планираше малките им пътешествия, докато Антоан се стараеше да завърши някоя бърза поръчка и финансира пътуването. 

Тя завъртя за пореден път цигарата между елегантните си пръсти, сякаш се страхуваше да я запали, защото така намаляваха причините да се връща тук.

Рязкото щракване на запалка я извади от унеса ѝ. Адел се взря в огънчето и поднесе бавно цигарата към него. Всмука леко и видя как връхчето пламна и светна в ярко червено. Издуха бързо дима, а той се завъртя на неправилни кълбенца около носа ѝ, напомняйки ѝ за него. За страстния начин, по който пушеше, поемайки дима дълбоко.

– Обичам малките удоволствия в живота, Адел… – казваше той – Не мисля, че трябва да се отказваме от тях. Хора сме. Примирил съм се с факта, че сме слаби. И в някаква степен грешни.

Адел повдигна очи и фиксира лицето на притежателя на запалката. Беше висок и смугъл, с невероятни пъстри очи, които я гледаха топло.

– Натрапвам ли Ви се? – плътният глас му подхождаше.

Адел всмукна от цигарата, мислейки какво да отговори. По принцип в тези вечери, посветени на Антоан и спомените ѝ, тя режеше веднага всякакви опити за сближаване. Но мъжът насреща не приличаше на напорист сваляч. Да, стоеше близо до нея, но в очите му имаше повече съпричастност, отколкото намек на желание.

– Не знам какво да Ви отговоря – каза в крайна сметка Адел – Не си търся компания. 

– Да, личи си – кимна той едва-едва – Но реших, че нямате огънче, защото държите тази цигара поне десет минути в ръка…

Адел се усмихна криво.

– Толкова време ли ме гледате?

– Красива сте… Казвам го, защото е факт. И много тъжна. Болката е като аура около Вас.

– Така е.

Адел кимна леко към столчето до бара, което беше свободно.

– Ако Ви преча…

Тя поклати глава.

– Може пак да ми потрябва запалката Ви.

– Добре. Аз съм Антонио. Антонио Силвано – представи се той.

Тя потръпна. Съдбата си правеше шеги с нея. Изведнъж съжали, че го е поканила да седне. Пое си рязко въздух и прехапа устни.

– Какво има? – приведе се леко той.

Очите му бяха потъмнели.

– Нещо лошо ли казах?

– Не – една сълза се търкулна по страната ѝ и се задържа на брадичката ѝ.

Антонио се пресегна, грабна хартиена салфетка и я подаде на Адел.

– Все пак явно съм Ви разстроил някак…

– Заради името е – прошепна Адел – Между другото аз съм Адел… А говорех за името на един… много… скъп… за мене… мъж… - думите излизаха на пресекулки – Загубих го. Скоро… Е, не вчера или онзи ден, но…

– Понякога времето няма значение, прекрасна и тъжна Адел. Никога не е достатъчно отдавна – отвърна също така тихо Антонио – Какво ще пиете? 

– Чаша розе.

Антонио поръча бутилка с две чаши.

А тя му разказа за другия Тони. 

– Знаеш ли – започна Адел – Понякога животът е низ от нещастни обстоятелства… И после се питаш… ами ако? Ами ако не беше се случило така? – загаси фаса на цигарата си – Боже мили, не знам как мина една година от тогава… Сякаш само съм мигнала и пуф! Няма я! В нея няма нищо, което да помня. Само скръб – пресегна се, взе четвъртата цигара и се наведе леко към Антонио, който ѝ поднасяше отново огънче – Предния ден се разхождахме в планината и заваля… Подхлъзнах се и си изкълчих крака. А на другата сутрин нямаше кой да го закара до един далечен обект, а му трябваха няколко машини и стълба! Беше важно да го завърши за ден-два, защото така беше обещал. А той си държеше на думата си. Настоях да вземе колата ми. Убедих го, че… Почти го принудих! Да бях стиснала зъби и да бях шофирала аз. На връщане… някакъв го засякъл на завой, избутал го от пътя и Антоан излетял в дерето… Беше с мозъчна травма. За месец изгасна. Стопи се. Изчезна. Стоях при него и му говорех… говорех… Не знам дали е чувал нещо…

– Чувал е.

– От къде знаеш?

– Ние не сме просто една телесна обвивка, Адел. Душата ни е онова, което има значение, не плътта. Бил е там, при теб. Разбирал те е, но не всичко е под наш контрол в тоя свят. Много малко неща всъщност са. И случайностите, също не са… Не си била виновна ти за смъртта на твоя Тони, а онзи, който го е избутал от пътя… 

Бутилката с розе бе празна. В табакерата имаше една самотна цигара.

– Трябва да отида при него… –  прошепна Адел – Да му занеса цигари… Пуша само в негова чест… В табакерата ми остана една цигара, за да я изпуша на гроба му.

– До утрото има няколко часа… Искаш ли да се поразходим? Знам, че отдавна мина полунощ, но не ми се спи – предложи Антонио.

– Напи ме, а сега да не ме отвлечеш? – подсмихна се Адел.

– Отвличам те, да – отвърна той на усмивката ѝ – От лошите мисли, самообвинения и тъжните спомени. Може пък името ми да е на късмет?

– Мислиш, че съдбата ми дава втори шанс?

– Примерно. Или ти показва, че животът трябва да продължи.

По изгрев, след като каза сбогом на Антоан, знаеше, че един друг Тони я чака в началото на алеята. 

Връхчето на последната цигара блесна в алено и изгасна. 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 43, май, 2023