Мария Петрова - Боянските гробища

Завърших в Париж културна медиация в киното, върнах се и е забавно. Пиша от време на време, снимам от време на време. 

Гостенка

Наминаваш да ме видиш как съм
мърдам ли още
събуждам се с болка в гърдите и тежък спазъм
на въпроса ще живея ли казвам може

лицето ти е потно от умора
очите ти червени клепачите тройни
прошепваш ми нещо все така тревожно
всички трупове ги заравят голи

Зима

Три дни и три нощи бродим слепи под мъката мощна
Пътят е дълъг, студ ни налага, омайно сънят ни предлага
да влезем през портите адски да легнем в хорските ласки
да пеем песен последна, дар беден за пътя ни тленен
молим богинята - майка, заточена в двора на мрака
затвори своята длан, пълна със зърно от нар
пусни смешните смъртни животи, животни.
В собствен земен ад ходим и колим
и пеем последната песен с леден гърлен стон
времето настъпило е за човешкия погром

Стихотворение от ковчег или Боянските гробища

Лежа си в ковчега и мисля
На семейното гробище няма място за трима
Никой тук не изгнива
Прах при прахта се събира

помня неотдавна

как се карах с попа
обърка часовете и започна погребението сам до гроба
казва няма време
щом няма време
тая урна мога и аз да я заровя
на двора
до бора

На семейното гробище няма място за ковчег
Само портретите бледнеят още
Дали някой ще помни че баща ми е бил поет
Душите ги събират нощем

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 42, март, 2023