Маргарита Черникова – Код червено

Любовта е плебейски празник. Идва времето на младите посечени лъвове. Маргарита Черникова обявява код червено в безкрайния час на света.

ТЯ

Изпита смелостта
на мнозина победители,
но нито един не увенча.
Не прие пръстен,
не обядва с никого в неделя,
не зачена.
Утробата и́ бе суетна,
а мислите -
примитивни форми на живот.
Смяташе,
че любовта е празник
само за плебеите,
на които виното
е всякога прокиснало
и досадно е веселието.
Призовавам ви,
всички изгубени в полята трупове
на млади посечени лъвове,
разкъсайте преподобната!

***
Поезията е последното убежище,
когато не можеш нищо да избереш,
въпреки добрите си намерения.
Убежище в сърцето на света,
когато той е на привършване
и няма какво да избереш
освен последно място за почивка,
да пренощуваш под твоята любов към думите
като под чисто небе.

КОД ЧЕРВЕНО

Говорим, говорим,
а не знаем какво казваме.
Един през друг,
сякаш валят думи
от две небеса разтворени,
а вятърът скубе листа
от всички дървета едновременно.
И се улавяме в отчаяни,
дълбоки целувки,
дано спре да вали гласът ти,
да не дави паметта ми.
Дано спре и замълчи страхът ми,
да не събуди младенеца,
който няма да родя.
Толкова натежала влага,
мокро е над горната ми устна,
в сънищата ти,
а пътищата ни са опасни и хлъзгави.
Код червено!

БЕЗКРАЕН ЧАС

Когато не мога да заспя аз знам,
че ти си със отворени очи
и ме гледаш някъде в мечтите си.
Ако странно замълча и нямам думи,
ти сигурно си изговорил моите.
При тебе падат есенни мъгли,
защото в мене е студено. И вали!
Вали, защото пак съм плакала,
в един безкраен час, разлял тъгата ми.
Събудих се,
не беше ти
да ме попиташ "Какво сънува?",
беше самотата ми!

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 46, януари, 2024