Лъчезар Лозанов - Абордаж

Стояли. Гледали самолет
в безоблачното слънчево небе.
Усещане за полет
за щастие и въздух.
Любопитство. Огромно предусещане
за бъдещите варианти на живота.
Хирошима.

Лъчезар Лозанов

Стихия

Гигантска стихия
ще вземе от водните рафтове
(с 2 пръста)
тези стъклени SOS, така безпомощни
взети поотделно.
Така отделни
сякаш парчета от пъзел
неуловим в капана на живота.
За примамка - жива мишка, забодена
с малко паника,
със свещица
с неясно упование на обидени.
Ще ни събере с 2 пръста
силуетът, връхлетял отвъд хоризонта,
отвъд кръгозорите на всички поотделно,
навързани - халки от верига.
Ще ги опъне, ще ги събере
в длан ще ги схруска -
пясък,
изсипан в големия огън.
И Негово Височество Играещият
ще преподреди така
в онова безпощадно налягане
под пресата на времето,
смесвайки вкуса на танин,
цвят на небе, кръв, водорасли,

че не стъкло, а куршум ще отлее
прозрачен, пробивен и идващ
към слепоочието на планетата,
за да попита нейната кръв,
за да попие нейния смисъл.
Ние, които много разчитаме
на тези преобръщания живот и смърт
оставаме излъгани. Отново.

Стъкленици вървят и сменят етикетите.
Светът е аптека - всичко през всичко е очевидно.
Аптекарят си е отишъл
и търсим отново хирурзите.
Полагат хипократова клетва, работят
на принципа: проба-грешка. Проба.
Или без принцип - на клетва. Хирурзите
с остри оръжия - очи,
пригвоздени с карфици.
Натрошени в стъкленица
върху рафта на живота.

Абордаж

В незапълнени пространства
винаги нахлува някой.
Ала Горгоните ги пазят.
Тишината и очите
са несдържаните знаци
в процепите на нещата,
въпреки че стават брадви.
Горгоните с очи просичат
брони, шлемове и ярост -
вкаменяват и разсипват.

Но безпомощни минават
през прозрачните контури
до сърцето огледало.

Можем ли да сме прозрачни
сякаш тялото на време?
Имам днес? Но днес е утре,
огледало отразило
рана, стисната в черупка -
камък, наслояван бавно
в тишина на тъмнината.

Огънят се вкопчва в брадви
според случая и знака
и през пролуки изпълва
с танц интимните пространства.
Имам вече не-сега
и това е най-доброто.

 Машинистът

Разтегна и се сви небето – тунел.
Лежа подобно влак
и някаква скорост ме всмуква.
Тъмнината
се смесва с мозъка на земята.
Опасното тракане на релсите
едва сега каза същественото –
звукът опипва всички разчеквания.
И ме преряза яснота: релсите са от стъкло!

Как с железа-колела
върху стъклени релси?
Целият ни живот е желязо:
да устоиш - войни, със сухар
и без близки.
                        Със свои, без близки...
Железният влак натовари богатства,
ведрини, манифестации, котки от Габрово,
мега строежи...
...и върху стъклени релси – лети?!

Кой отговорен е тук!

Внезапна спирачка – смачкано сърце
прехвърля зъбци в края на верижката,
гърло на гарван.
Секна въртенето в колелото на историята,
един кръг със седалка.
Опънати бяхме като спирачки!
– внезапни, невнезапни –
да спрем по тия крехки опорни места.
Сплескани сърца на поразия -
не е Нова година тази глава от желязо.
Тя е
шейна пълна с джуджета,
шейна - със снежанки и снежни вдовици,
с пенсионирани дядовци,
и нито един машинист, който да знае
къде е гърлото на пещта и дъното на тунела.

Писъкът “олекотете товара!” вече не стряска –
сърца, пейзажи, надежди - вън!
да оцелеем...
Но нали не е кораб, а влак от желязо?
Нито платна има тук, нито мачти.
И къде да потънем между едни стъклени релси…

Не знам как носят и кого носят
към дъното на тунела. Там трябваше да има
галактики от сърца и пейзажи.
Възможно е някой да си смуче коктейла
през стъклени сламки
и през ум да не му минава – докато се усмихва,
за какво ги използваме ние, металните хора.
И тези смешни сърца и пейзажи
да са само мехурчета газ -
избълбукват отвреме навреме
до изгрева - снизходителна усмивка,
която е част от гримасата на времето.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 33, май, 2021