Камелия Панайотова - Средата на времето

Обрулената смокиня на Камелия Панайотова е зачервена. Стиховете са откъснати и захвърлени в студения януари. Страхуваме се, че животът винаги ще прочете повече.

Александър Арнаудов

*
Все по-често сънувам, че ме търсиш,
наяве се боя да си представя
какво ще стане, ако всъщност ме намериш,
ти, когото помня сред отъпканата трева -
януари, студено като в молитва -
тялото ти се снижава, изглеждаш по-равен,
никога преди не бях те виждала такъв,
като че ти е трудно да се сбогуваш
и се сражаваш с раздялата.
Тогава не знаех че само това ще запомня,
че всички други твои образи ще ме напуснат,
затова не се затичах към теб, не побързах,
оставих те да довършиш битката,
да подредиш думите, да ги чуеш изречени
и в единствения път, когато наистина имахме какво да си кажем,
аз се стреснах, и обърнах посоката,
скрих се,

но какво ли толкова си ми направил
и защо ме е изплашило ужасно?

*

Ето сега, ти стоиш по средата на времето,
от едната ти страна съм миналата аз -
обрулена като ранна смокиня,
зачервена от кръвта на собствените си власинки,
отдясно - аз сега,
плодът се е размекнал от лятото,
но е още цял, още вкопчен.
Искам да ти кажа, че това не съм аз,
нито това, нито другото,
че ръцете ми са зачервени от протягане към слънцето,
че не е кръв онова, което целуваш,
че съм останала цяла,
защото нищо лошо не се е случвало
никога;
думите засядат в гърлото ми,
както ти си заседнал във времето,
както аз съм заседнала в облика на един плод
откъснат и захвърлен между другото:
не бях се сещала преди,
че ако ме вдигнат, ще зарасна.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 41, януари, 2023