Калина Линкова - Грапава история с пчела
Калина Линкова е родена на 21 май 1985 в Пловдив. Завършва Езикова гимназия “Пловдив” с профил немски език. Магистър по право в Пловдивски университет “Паисий Хилендарски”. Работи като редактор в “Програмата“, а след това като копирайтър в две рекламни агенции. Понастоящем се занимава с маркетинг и дигитално съдържание. Има интереси в областта на юнгианската психотерапия и анализа. Ръкописът “Познах те по сянката” печели конкурс за дебют на издателска група Арс и Scribens през 2020.
Сътворение
На седмия ден
се будиш с тяло,
натрошено от символи.
На седмия ден
е късно думите да
намерят езика ти.
Предай се –
ти си мандарина, избягала от
приют за метафори.
Грапава история с пчела
Прегръща всичките си противоречия.
Назовава ги по име, мрази ги.
Страда от липса на цялост, когато не може да се сети
за името на някое от тях.
Иска да ги изтръгне от биографията си, гордее се с тях.
Спомня си онова лято, когато нямаше работа,
но имаше себе си, всички часове, улици, уроци по испански
и дълги разговори с хора, чиито лица не помни;
всички пладнешки съмнения, кафета и летни дъждове.
Раздипляше невъзможните сценарии в ума си,
застинала в неизвестното.
Спомня си за онази история с пчела, след която всяка среща
с пчела изглежда като знамение; някаква преднамерена
синхроничност – колкото медена, толкова парализираща.
Пчелата – сгърчена пред входната врата;
няма космата топчица, която се бори за живота си
или се готви за нападение.
Какво си ти, космато противоречие?
Защо идеш? Какво искаш от мен?
Взираха се около час, всяка с жило, забито навътре.
Не намериха общ език – в езика на страха няма мед.
Спомня си – обикна пчелата,
когато косматото противоречие
притихна съвсем.
крайчецът на окото ми –
това умалително,
което съдържа неназовимото,
глобус с преливащи брегове,
хлъзгав Атлас, понесъл
светове над своите
вени, мътняви
шарада за наивници
хрупкава е поезията на изгрева
облизва хълбоците на утрото
плисва междуредия под душа
търкулва се по небцето
на деня
по пладне натежава поезията
жарки са нишаните
оставят мехури
по кожата на паметта
поезията на следобеда
гали с лъч грапавото на лудостта
заобля изреченията
преброява неутешимите
по залез поезията диша
разтяга алвеолите на стаята
подслонява демоните с
мъртвешка люлчина песен
ще познаеш ли утрото по съня
помиряване със светлината
свържи точките на светлинните езици
плъзнали из низината на следобеда
като обгорели номади,
докато притиснеш дъха на абстракцията до
стената –
оглозгана досами сърцевината си,
вината на времето получава
амнистия, а един паяк раздипля
историята ти в копринена нишка от
клишета
ужасът,
че няма да си тук
остана да стърчи след теб в стаята –
тиранията на окото ти
те погуби
(вечерта е по-мъдра от утрото)
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 36, януари, 2022
