Живка Свещарова - През времето

Хуманизмът е приумица на времето. Съдбата прониква вътре в нас. Предначертаваме живота си като вятър в сбогуванията на Живка Свещарова.

Александър Арнаудов

КЪМ СЪДБАТА

Не почувствах кога и как
си проникнала във мен,
обвързала съзнанието ми
със свойте намерения.
Не разбрах защо принуди
волята ми да ти служи;
не моите желания –
тя следваше безропотно
предначертаното от теб.

Да страдам в самота,
от самота – това ли беше
жестоката ти цел?
И да ме захвърлиш после
в лабиринта от горчиви изпитания
и рискове?

Но ненадейно, отведнъж
след една кошмарна нощ
ме събуди усмивката
на младо слънце.
Лежах в прегръдката
на ароматен вятър,
но не успях дори да го докосна;
усетих се със вързани ръце.

А ти, неумолима,
отново ме постави
сред старите отъпкани пътеки
на безплодно търсене.

Уморена, не чаках вече нищо
и от себе си, и от живота,
когато ме разтърси
тежък мелодичен звън.
Беше нощ
с удавени във мрак дървета
и луна унила,
огряла с мътен блясък зъберите.
Тук ли трябваше да свърши
моя път, възроптах
и усетих хладна длан
върху лицето си –
прощална ласка на сбогуване?

Един отлаган дълго,
безкрайно дълго изгрев
избухна. Зад него зееше
широко отворена врата.
Защо да не приеме
последния ми ден сега,
преди да е затънал
в страх и ропот.

Някога в ръцете си държах
(в мойте вързани ръце!)
един единствен миг
като спасение –
миг на щастие, на красота
и озарение.
Той беше волна птица.
За да го опазя,
разтворих дланите си …

И това ми стига.
Спокойно се отправям
към вратата;
може би зад нея
някъде ме чака.

НЕУСТОИМ СИ в своята игра.
Защото си повярвал в нея,
изпълваш със доверие и мен.
А в думите на страст и нежност
долавям полъха смутен
на трепетно, потулено очакване –
желанието да ги чуеш,
отправени към теб.
 
Толкова си искрен във измамата,
защото сам си нейна жертва,
толкова си чист в страданието,
защото е празно и жадно сърцето ти.

БРОДНИК

Да стоиш зазидан
в тягостната празнота
на собствената си неосъщественост,
завладян от мъка и копнеж
по ония хармонични звуци,
прииждащи от далечината –
ту ясни, ту забравени от ехото
на жестоки битки за надмощие,
безсрамно развели знамената
на измамни ценности.

Сред тоя грохот на разрухата,
прегазил всяка предпазливост,
презрял робската търпимост на тълпата,
се втурва безумецът,
впива пръсти в гърлото на звяра,
повален се свлича и чист излиза
от съдбовната биологична кал:
бродник, който търси
и намира себе си
в мощното сияние на своя дух.

БИБЛЕЙСКИ ОТКРОВЕНИЯ,

пророчества и тайни,
забулени във символи,
недвусмислено навлизат
в своето осъществяване.

Под благовидна маска
на добронамереност
дебнат хищните очи на звяра,
откритата агресия
без съвест се изправя
срещу истината,
обвинена във измама.

А хуманизмът –
нерентабилна, глупава приумица,
стои заключена
наред с подобни отживелици
в прашния Кивот
със строгите скрижали
на старозаветно благочестие.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 34, септември, 2021