Ивайло Дагнев - Argumentum geometricum
Авторът споделя за себе си: “Роден съм на 25.02.1967 г. в град Пловдив. Завършил съм английска гимназия и английска филология в СУ "Св. Кл. Охридски". Специализирах британска култура и цивилизация в Глазгоу през 1996 г. Преподавам специализиран медицински английски в Медицинския университет – Пловдив и водя превод, и когнитивна лингвистика в ПУ "Паисий Хилендарски". Доктор по филология от 2017г. Заклет преводач съм. Имам една издадена книга с поезия – „Зев“ през 2007г. Пиша и превеждам поезия и проза.“
Perpetuum homine
Мъжът не спираше да говори.
Тихо премигваха очите на стаята.
Някои, упоени от дъха на равномерния
ситен дъждец навън, слушаха, на вид
внимателно…
На реверите на други пърхаше видимата
носталгия по времето, когато срещата
не бе започнала и щеше да приключи.
Трети, с все по-изопващи се нерви,
едва се удържаха да не креснат:
„Еврика, това вече сме го казвали!”
Мъжът не спираше да говори.
Бавно, но с все по-нарастваща енергия,
гласът му добиваше яснота и изразителност.
Силата на думите му растеше
с всяка крачка на слога.
С всяка пресечка, която минаваше,
изказа придобиваше все по-повече опит и убедителност.
Мъжът не спираше да говори.
Но, за какво говореше? Насъбралото се
множество в тясната стая само смътно
си спомняше, че имаше тема, цел и смисъл…
Някак си думите излизаха и като че ли
се разхождаха из пространството, и неясно защо,
не обелваха и дума за себе си…
Мъжът не спираше да говори.
Може би търсеше някаква кулминация, поанта,
и не можеше да я намери, за да завърша словото си?!...
Може би, изпитваше потребност да говори пред тези хора?
А, може би, чакаше думите му сами да решат кога да спрат,
да се загнездят в някое уютно клонче на дървото на познанието?
Може би и това не бе целта, а тишината да се възцари
така внезапно, както, когато бе отнет престола ù?...
Мъжът не спираше да говори.
И всички започнаха да разбират,
че той не трябваше да спира…
Спомен за пейзаж
От онзи отронен лист
разцъфтяваше есента в облаците.
Помниш ли, крехките думи изгубихме
сред тревите от снежинки,
по пътеката, която газехме,
в очакване на кокичетата?...
Стихът тактуваше пролетта,
свит някъде из мизансцена на
митингуващата зима;
пръстите на едната му ръка
стискаха римата,
в шепата на другата
ръкопляскаше вятърът.
Помня как внезапно,
семето на лятото
метна мълния и
пороят хекзаметри
измокри до кости
треперещия лист.
Argumentum geometricum
Затворих очи и видях ято птици.
Борхес: Argumentum ornithologicum
Отварям очи. В далечината виждам птица.
Тя отлита от височината
и каца на антената на покрив,
оформяйки права линия.
След това се спуска на тротоара,
за да кълве трохи. Полетът ѝ
рисува мислен триъгълник, приютил
множество прозорци,
описани от лъчите на утрото.
Поглеждам отново нагоре
Птицата - описала окръжност е пак там.
Питам се: това същата птица ли е или не?
И ме връхлита следващият логичен въпрос:
в същия свят ли се събудих или в друг?
Не мога да открия разлика между първата птица
и тази, която е кацнала нависоко сега,
но чувствам, разлика може да има -
разбирам и не разбирам света по същия начин,
по който го разбирах, и не го разбирах
преди да видя първата птица
(или за пръв път птицата).
Кръгът сигурно е безкрайна спирала,
която не мога да осъзная,
(вероятно) поради ограничените ми
пространствени и следователно –
мисловни възприятия,
макар и да предполагам,
че бих могъл.
Истинският въпрос, обаче, е
свързан със смисъла... Или по-точно –
Бог съществува ли?
Ако Той съществува, тогава
е ясно колко птици видях!
Сигурен съм, че видях една птица,
описала права, триъгълник, кръг.
Предполагам, че може да съм видял
и друга птица или отново същата птица.
Има и трета вероятност –
да съм видял цялата съвкупност
от възможни птици
едновременно и поотделно
в реалност, която и разбирам, и не разбирам.
Смисълът от цялото ми начинание
може да съществува или / и да не съществува.
Следователно, във всичките случаи е ясно
колко птици видях.
Ерго – Бог съществува.
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 35, ноември, 2021
