Иван С. Вълев – Ghetto defendant
Слънцето разсича на две деня. От едната страна остават неизговорените имена на любовта, а от другата – гетата, които никнат в ума като отсечени смокини. В поезията на Иван С. Вълев празни кадри и изплюти поколоения препускат в тъмнината на път към поредното студено утро.
Призови ме с твоето име
Слънцето внезапно засиява,
разсичайки на две деня –
керван в пустиня от бетон,
където още търсим
онази любовна цивилизация,
чиито митове
отдавна превишават
всички доказателства за нея.
И само името ти,
което може да
пречупи светлината
на съставните ѝ части,
е нещото, което може
да ме върне там.
Поколения
Градът безмилостно
край спирките изплюва
старците си,
подобно на морето,
което само живите обича.
Градът, чиято гръд
отдавна е пресъхнала за тях,
в замяна им оставя
комфорта да забравят
всичките злини
на времето, когато
светлината тук
била е тъмнина.
Кадри
Вечерта нахлува от ъглите,
притиска те неумолимо
с топлите си потни длани
и всичко идва в повече:
охлузените мебели,
заели цялата ти стая,
кадрите, прескочили екрана,
които маршируват
сред бутилките,
чиито силуети
напомнят
оръжия в парад.
Така ще те завари
денят –
на дивана –
вчерашният свръхчовек
все още недокоснат
от първите лъчи
на сутринта.
Ghetto Defendant
“Hungry darkness of living
Who will thirst in the pit?
(Hooked in metropolis)
She spent a lifetime deciding
How to run from it”
Joe Strummer, Allen Ginsberg, “Ghetto Defendant”
Кварталът ти отдавна не е краен,
отсякоха смокинята, която ражда репеи,
полетата отсреща изгориха,
но гетото в ума расте
и не старее,
стяга мислите ти във цимент –
там се стича цялата погнуса,
там духът е в карантина,
там всеки е виновен днес,
а само ти ще си виновен
утре.
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 49, септември, 2024