Исак Цветанов – Мистър Неодразбран
Мистър Недоразбран
Едно бяло порше спря пред телевизионното студио. От него излезе мъж на около четиридесет с гладко избръснато, свежо лице. Изглеждаше доволен, че се намира тук.
- Заповядайте оттук, господин Миленков – някакъв човек с черно поло и хедсет му посочи врата от задната част на сградата. – Не влизайте през главния вход, защото репортерите ще ви нападнат. Елате да ви гримират и да ви сложат микрофон.
Мъжът се подчини с охотата на човек, който е свикнал да го третират с уважение и грижа, където и да отиде. Няколко минути по-късно, вече напудрен и с малко балсам на устните, Миленков седна на белия стол най-близо до водещото място, където след малко щеше да се появи госпожа Иванова.
Камерите се включиха, някой каза „След трийсет секунди сме в ефир“, и след като водещата успя да размени две-три поздравителни думи с почетния си гост, предаването започна. Оптичният сигнал премина през камерата по кабелите за жива връзка, мина през жиците на булеварда и за нула време пропътува разстоянието до едно квартално магазинче в Овча купел, където в същия момент се случи покупко-продажба на един типов хляб и една вафла „Морени“. Продавачът – седемнайсетгодишен кореняк софиянец с тениска без щампа и с обеца на дясното ухо, седна на столчето зад тезгяха. От другата страна се чу гласът на приятеля му:
- Абе Марто, това не е ли оня? – момчето сочеше усмихнатия господин Миленков на малкото телевизорче в ъгъла.
- Баш той е – отвърна Марто. – Да е жив и здрав. Искаш ли да си отворим още един пакет семки?
- Да, стой да взема листове от нас – каза другият и излезе.
Мартин отново се обърна към телевизора и се заслуша в разговора. Миленков обясняваше на водещата, че през миналия век група френски философи е изразила нуждата любовта да не бъде спирана заради глупави причини като възраст. Това били норми, поставени от модерната епоха и изобщо не били присъщи на човешката природа.
- Разбира се, аз не казвам, че трябва да действаме против социално учредените разбирания – продължи напудреният господин. Само той усещаше, че е напудрен. Водещата и телевизионният екип знаеха, че той е напудрен, зрителите имаха някаква представа от практиката на напудряне преди излизане пред камера. Но само господин Миленков усещаше пудрата по лицето си и парещата й топлина по прясно избръснатата кожа. – Единствено се опитвам да отговоря на вашия въпрос. Вие ме попитахте какво съм имал предвид в изявлението си и аз ви казвам: Мисля, че връзките не са нещо, което се подчинява на физическо усещане или облик, а са нещо дълбоко…
- Ето, дай семките – влезе приятелят на Мартин с няколко листа от тетрадка. – Какви ги говори? Защо го слушаш изобщо? Дай да сменя канала.
- Не! – прибра дистанционното Мартин. – Искам да го чуя, Ники, току-виж каже нещо смислено.
- Смислено ли говори докато ме нямаше?
- Водещата го попита как ще се защити от нападките на опозицията, че бил педофил и защитник на педофилията. Та той засега доста добре увърта. Вика, че любовта не трябвало да бъде спирана от физически прегради като възрастта.
- Той май си вярва между другото – каза Ники като започна да чопли от новоотворения пакет „Детелина“. – Тези са най-страшните, ако трябва да съм честен. Щото ако сам си вярваш и си уверен, другите също започват да ти вярват. Виждал ли си да слушат човек, който бъбри с ръце с джобовете и гледа надолу. Дори да е прав, пак няма да му обърнат внимание. Ама тия като тоя…
- Въпросът е принципен – продължаваше Миленков с незалязващата си усмивка, - човек не трябва да живее в страх от себе си и желанията си. Очевидно не подкрепям хората, които не взимат и чуждите желания предвид. В такъв случай действието не е взаимно. Но ако и двете страни са съзрели и съгласни, единствено фалшивият морал пречи.
- Направо не мога да го слушам, Мартииич, иде ми да му разбия зъбите…
В магазина влезе един дядо и си поиска половин килограм сирене „Сердика“. Докато си чакаше рестото се загледа в предаването и каза:
- Това Станимир Миленков ли е? Какво говори? Ааа за любовта говори! Умен човек, аз за него мисля да гласувам.
- Ще го канселират, дядо Румене – каза Ники – мръсен педофил е. Сега се опитва да замаже положението само.
- Ти ще дойдеш на моите години и ще видиш, че е прав. И ще видиш, че няма лошо да го канцлират. Той става за длъжността. Аз на колко малки булки не бих простил така като ги видя по улицата – каза дядото дяволито. – Ма те не щат да ме погледнат.
Николай искаше да каже нещо, но си замълча. Знаеше, че няма смисъл да спори с по-възрастен човек. Никога няма да докаже, че е възможно да е на същото интелектуално ниво. Дядовците си знаят.
- Проблемът е, че и гласуват на всичкото отгоре – каза Ники, когато дядото излезе.
- Стига бе, слушай.
Миленков продължаваше да обсъжда темата за душевната обвързаност, зрелостта и невинността. Ники не спираше да пъхти и ядосано да плюе люспи в листа си. Мина малко време, изредиха се няколко клиенти. В предаването влезе нов гост. Той и водещата като че ли харесваха Миленков и одобряваха думите му. Ники си тръгна бесен. Няколко пъти беше опитал да говори с приятеля си, но беше отрязван. След няколко часа смяната на Мартин свърши и приятелката му дойде да го вземе. Той предаде някаква бележка за вересия на колегата си от втората смяна и излезе с гаджето си навън.
Иззад ъгъла се появи отново Ники. Той се беше преоблякъл и сновеше бавно с ръце в джобовете и очи вперени в плочките на тротоара.
- Ники, ние отиваме на кино, - провикна се Мартин. – После ще ти пиша да излизаме, а?
Николай повдигна глава и се забърза към тях. Направи знак с ръка на приятеля си да дойде. Мартин неохотно каза на приятелката си да почака една минутка и отиде.
- Какво ще гледате? – попита нерешително Ники.
- Май „Завръщане в бъдещето“.
- Той не е ли от деведесетте.
- Дават стари филми в Парадайса. Цял месец така.
- Брат, слушай… - Ники не продължи, та се наложи Мартин да го побутне малко.
- Давай, че малко закъсняваме. Нали няма пак за онова да ми говориш? Цяла сутрин не спря.
- Братле, не ми се сърди, постой само малко. Само едно нещо искам да ти кажа. – При тези думи Мартин завъртя очи и въздъхна с досада, но все пак остана. Николай продължи с поглед, забит в земята: – Казвал ли си на Мина?
- Не съм. Като цяло гледам да не мисля за това. Ти обаче много обичаш да ме подсещаш.
- Нее, не е така, просто сега като го видях какъв е самодоволен и непрекъснато усмихнат… Гнусно ми е, разбираш ли… И всички… като че ли му вярват. Как да не ме е яд. И ще го изберат, казвам ти. Ама ти можеш да кажеш…
- Ники, ще тръгвам.
- Де бе стой, само замалко – Ники го хвана за рамото и го погледна в очите.
- Кво толкова ще ми кажеш, дето не съм го мислил вече, а? За две години дали нямаше да измисля по-добре от теб какво трябва да направя? – Мартин говореше с нервност и неубеденост в гласа и повишаваше тон като всеки човек, който не си вярва. – Ти не знаеш какво е, щото не ти се е случило. На благороден ли се правиш, а? Айде остави ме на мира. Евентуално утре ще ти пиша да излизаме. Чао!
- Нали щеше след киното? – примоли се Ники. – Добре де тръгвай, ама си помисли, че можеш да направиш нещо добро.
- Какво добро? – попита Мартин, като се върна пак към приятеля си. – Кой ще ме послуша? Има ли смисъл изобщо? Нямам доказателства, нямам свидетели. Всички ще кажат, че някой ме е наел да го оплюя. Ей тва е най-гадната част, окей? Някой да ми каже, че лъжа или си измислям. А то ми се случи, брат. Знаеш ли колко време ми отне да го превъзмогна и да си намеря приятелка. Знаеш, щото си с мене.
- Как да не знам, бе брат. Ама не е вярно, че нямаш свидетели. Всички хора от рождения ден видяха тогава. Ако баща ти беше там, щеше да го спука от бой, заклевам се.
- И какво, да ангажирам двайсет човека, с повечето от които не съм си говорил от месеци, за да кажат пред новините, че някакъв чичка ме е примамил в леглото преди две години? Първо, няма да си спомнят. Второ, аз не искам всички да я знаят тази история. Нали не си казал на някого?
- Не! Не си го помисляй дори. Просто на теб ще ти олекне, ако всички видят той що за стока е. Ще е добро отмъщение цялото общество да го канселира.
- Е тва е, ти си много задръстен, ако не виждаш проблема. Аз не искам да си отмъщавам, а просто да не мисля за това…
- И кво, мислиш, че ще можеш да го игнорираш като стане кмет? Всеки ден ще мислиш за него, ще съжаляваш, че не си казал и няма да можеш да се погледнеш в огледалото…
- Марти, айде – провикна се Мина отзад, - ще изпуснем и следващия автобус, филмът ще почне.
Двамата приятели мълчаха. Мартин като че не беше чул приятелката си. Гледаше Николай в очите, а Николай гледаше него в очите. Знаеха какво трябва да се направи. Но само един от тях имаше право да го направи.
- От няколко седмици си поглеждам ръката или рамото в огледалото и не ми се повдига. Почти съм го превъзмогнал. Просто не трябва да мисля за това.
- Ама ще мислиш, нали ти казвам. Непрестанно ще бъде по новините.
- Но не искам да го канселирам, разбираш ли! Това е най-противната част от кенсъл културата – че не е достатъчна. Той трябва да влезе в затвора. Но ако си призная, това няма да се случи. В най-добрия случай всички дружно ще кажат „той е неприятен човек“, няма да гласуват за него и вината му ще се изкупи с това мъченичество. Това е нищо. Той трябва да бъде бит, да бъде в затвора, да бъде изнасилван в затвора. А не просто да бъде канселиран. Глупости. Тръгвам, Ники, ще ти пиша довечера.
Николай се опита да каже нещо, но Мартин вече окончателно му беше обърнал гръб и вървеше към гаджето си. Ники се обърна и тръгна към къщи със сведена глава.
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 45, ноември, 2023
