Ирен Петрова - Ние жените

„Жените след Ева“ е книга на бъдещето (на смисъла). Заглавието, както и високата художествена стойност на тази поезия, силно подсказват това. Но и друго. Поставен в контекста на днешната политическа нестабилност и заплахата от все нови войни и екологични катастрофи, поетическият глас на Ирен Петрова реабилитира критичната чувствителност на женското писане, извеждайки нови възможности в търсенето на пролуки – в поставянето на въпроси и провиждането на отговори за неизменчивата природа на човешката същност и надеждата ни за утрешния свят.  

Екатерина Григорова  

ЩАСТИЕТО Е ЗА СТРАХЛИВЦИ

жена, която е обичана, не пише стихове
как да не ти се сърдя
успокоил си ме дотолкова, че не чувам инстинкта си
удобно ми е – за какво да викам и защо да кървя
когато в умиротворяващите ти ръце намирам всичко
за едно достойно щастие
а това е вече достатъчно за малка революция
защото ако не хапя
ако не дълбая рани във всичките си тела, живея ли
или съм полубог, извисил се над живота и смъртта
който самодоволно зяпа другите от трона си
прости ми, трябва да напусна този дом
за да намеря думите си
скрити някъде в мрака на света, в собствената ми сянка
която така си осветил, че не намира проявление
ако не запаля огън някъде, ще угасна
ако не създам пожар в нечие чуждо семейство
ще изгоря своето собствено
прахта от годините на тази земя ми тежи
трябва да я изтупам, танцувайки валса на дявола
до последния чифт обувки
докато центровете ми започнат да вибрират
с енергията на младо момиче
прости ми, но поезията ме вика да я живея
всяка нощ да ликувам, като че ми е последна
тръгвам – мъжете чакат да ме вкусят
да изживеят сънищата си наяве
на сутринта ще направя олтар за всеки от тях
и ще ги нанижа като малки перли
в новата си книга
жена, която е обичана, не пише стихове
така се уморих да съм вярна

ОСВОБОДЕНАТА

черна е земята, по която минаха
ботушите на „освободителите”
пълни са утробите на жените
с нежелания чужд плод
устите, в които плюха, преди да ударят
и затиснат виковете им
забравиха как се говори на роден език
погълнаха грижливата нежност на словото
с която се отглежда дете

черни са очите на съпрузите
вързани, за да гледат как насилват жените им
черни са отвътре храмовете
след като ги тъпкаха червените
а земята ни вместо освободена
се оказа в нови окови
но и тя като жените си стисна зъби
докато чака разплатата
и тихичко започна да се моли

НИЕ ЖЕНИТЕ

вървим чужди на тази земя
носейки греха, който Исус не успя да изкупи
с венец от рози
които да скриват шиповете
ние, които отплаваме с отлива и се връщаме с прилива
за да ви намерим същите
още търсим друга цел на сътворението си
освен да възраждаме света
още заспиваме със страх на устните
и снимка на нож под клепачите
с пурпурни цветя по бедрата си
разцъфнали от тежката ви длан
още кървим, за да може утре да се роди
поредният наш убиец
и даряваме дължимата дан от сълзи
неизменно пред олтара
ние жените
с крехките си ръце държим света
в който вие се чувствате сигурни

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 47, март, 2024