Илеана Стоянова – Бомба със закъснител
Нищо не е по-важно в живота от това да умираш и да обичаш. Светът е бомба със закъснител, избухнала още преди да се родим в любовните поеми на Илияна Стоянова.
БОМБА СЪС ЗАКЪСНИТЕЛ
Той идваше:
две бутилки червено,
очи зачервени
от нетърпение.
Аз:
стек от фризера,
руси къдрѝци
и очакване.
Като Хемингуей
„на чисто и светло“, казва,
нарисувал нови картини с мен,
с устни рисува платното ми,
четѐ стѝхове на поетесата, плаче,
пием вѝно, пушим,
нощи с оперни арии,
мъчат ни страх и тревожност,
приспиване, обожаване, ревност –
разцъфтяват цветята от Петия ни месец.
Далеч от дрънкането на тълпата –
голи в грубия свят.
Свят
толкова страшен:
всеки ден правим опити
да се убиваме
и всичко е от камък –
плътен, непроходим.
Гледам мъртвите пясъци,
мъртвото тяло на децата,
не умееха още да четат,
едва-едва проговорили
дори не плачеха –
бомба със закъснител ги уби.
В свят,
пълен с автомобили, които се убиват,
хора, които умират в болници,
руини,
улици,
учѝлища,
мостове,
театри…
и любов –
бомба със закъснител,
убила е всичко живо след себе си.
ЖЕНАТА НА ПИСАТЕЛЯ
Изневерих ти
изгубена в превода –
ти пишеше нови истории
за млада героиня
лист след лист – петдесет редакции.
Изневерих ти с шофьор,
който не чете книги.
Сега балансът е установен.
Пак те обичам.
ЛЮБОВНА ПОЕМА
1
нищо
нищо не беше по-важно
в този живот
освен да обичаш,
да плачеш и да обичаш
да умираш и да обичаш
да се разцепваш на тресчици
да се вълнуваш да се мразиш
като онова ми ти мъртво вълнение
да се влечеш навътре и надолу
да потъваш при старите лодки разкостени,
черните миди и смърти,
да потъваш до дъното, до калта и насладата
да се люшкаш да се въздигаш –
не боговете
а ветровете
созополски и витошки те подхвърлят –
прашинка, не, атоми, електрони, йони,
после пак си в калта, в онази лечебната, поморийската
в лугата и калта на любовите
в разредения въздух въздигана до Черния връх
и на дъното на Черното море удавена
да плачеш, да стенеш
желанието те изгаря
живот те изгаря
смърт те желае
смърт те целува…
2
не ядем не спим не мислим
ние сме това което сме без дрехи –
в утробата, в леглото, в гроба –
нищо не е повече от това
повече от това няма да е никога
всичко друго е вятър
притчи и Богослужение,
ние с теб сме Богослужение сега.
„толкова те обичам!“ – крещиш и ме душѝш,
плача и те обичам, и те мразя,
обичаме се докато умираме,
убиваш ме убивам те,
въздухът е разреден, Черният връх,
като един Яворов
ме самоубиваш – Лора…
сигурно е
сигурно е че си ме обичал
че съм те обичала
в първото десетилетие на 21-ви
че нищо няма да се повтори
че нищо не е вечно,
смъртта иска жертви.
нищо,
нищо не е по-важно –
тялото е смъртно,
фалосът,
мъжът,
жената –
безсмъртието е смъртно.
3
никога
никога няма да си същият
като в онези дни в онези нощи
да плачеш и да обичаш
с нежна кожа, любещ фалос,
висок и мършав, отдаден,
и усмивката ти на хищник:
всичко е смъртно.
това, което е било̀
ще потъне в Черното море,
костите му ще белеят
на гръцкия остров
при гроба на Байрон…
после ние ще станем –
параходи в две посоки,
параходите ще продължат да отплуват,
вятърът ще притихне в дюните,
раздялата със сушата
няма да спре мъжете…
4
пишейки за теб
си припомням
че нищо
нищо не беше по-важно
от това обичане до смърт.
никой не ни каза
не предупреди
че безсмъртието е смъртно,
че безсмъртното излитане – животът –
е да се живее докато е жив.
5
Ти си
на дъното на това Черно море -
малка черна мида
от години лежиш.
И аз мога като теб,
ще видиш:
това е, което животът ни дава –
накрая.
Ти беше всичко.
сега си дъно –
пясък, пясък…
НАСЛЕДСТВО
Достатъчно са знаците от теб.
Твоите еротични рисунки китайски стил
с черен контур върху бялата стена
като писеца в душата ми
с йероглифи
върху февруарския сняг.
Тук са сините боксерки, от 15 години
забравени в гардероба –
напомнят теменужки и винени нощи,
сърцето в тъмната гора.
Будна с тези притежания:
круизите в полунощни таксита,
в два часа сутрин
ме посрещаш гол на вратата сияещ,
лягаме доверчиво в огнеупорен креват
отливки от едно цяло.
Помня
заблудено врабче
си счупи крило в стъклото от лед,
сега не знам
дали съм счупена
в леда или в пламъка.
Четка за зъби
и няколко книги при теб забравих –
само вещи,
изчезват,
губим всичко.
Остават
значимите притежания:
фрагменти живот
с това което е било
препълнено в нас
както лунния гонг
преди да се стопи.
РОМАНТИКА И ВОЙНА
(Той )Защо камерна музика?
(Тя )Аз обичам камерна,
ти обичаш военни маршове.
Защото си човек без идеали;
трябва да си по-общителна, по-отворена към света.
Копая само в моята градина,
добре я познавам,
а какво може поет да направи в голямата война?
Може да нарисува срутените небеса
в катакомбите на градовете
и хора, които умират.
Не може, поетът е Трубадур,
той възпява живота, не е военен командир.
Искаш да оправдаеш своите духовни въпроси
за да си садиш цветята.
Помня Мария Калас
и болезнената любов, дяволският й глас изгубен,
сама в празния дом.
А дали я обичаше великият мъж от острова?
Той ще доплува по вълните
преди да умре. .
Любовта е заточение,
само тъгата е вечна.
Не съм съгласна, възпявам
живота, а не утрешните саркофази.
О, твърде недостатъчно!
Кой ще те чуе?
По-добре да пея колко съм сама в сърцето си
когато двамата говорим.
ЛОШО
Аз бях лоша –
преди да те срещна
от ръцете до кръста ми бяха криле,
спрях да летя, за да ти бъда равна.
Ти беше лош –
душата ти натъпкана в орех,
челòто ти - малко,
пръстите - с ципи на прилеп,
скроен в тясна кожа.
Срещите ни бяха лоши –
маса, чинии, кревати,
седем години мълчание
в празни чаши за дребни пари.
Къщата ти беше лоша –
кучетата душеха напразно за кокал,
птиците чукаха с човки за троха.
Имах тяло, което беше лошо –
посиняло от студ в пепелта се разгаряше,
лъжеше че пее, никога не плачеше,
усмихваше се блудкаво.
Дъщеря ти беше лоша –
идваше на гости да ме бие:
„никога няма да е твой, никога!“,
казваше, и си отиваше с дупка в сърцето.
Тъщата ти беше лоша –
правеше магии,
казваше, че дъщеря ù
те е вързала с косите си
завинаги
и няма да те пусне, няма
...дори от гроба.
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 50, ноември, 2024
