Илеана Стоянова – Полунощ

Обичаме кучетата, полунощ и Шопен. Отделяме солта и нощта от живота със стиховете на Илеана Стоянова.

ПОЛУНОЩ

обичах кучетата –

заминаването на хората с техния приключил път

ги кара да тичат след катафалката;

обичах котките –

преди 30 години нашата се пресели

на друга планета с котки;

обичах баща си повече –

завит с чаршаф от чернозем замина

15 години след мама;

обичах един мъж по-малко от другите –

исках да се влюбя злополучно в него но не се получи,

отиде си с дупка в сърцето;

обичах друг мъж неприлично –

затова беше сладко с моя човешки егоизъм,

беше огнеупорно като да обичаш дявола;

обичах приятелите –

държим се нежно за дните, а падаме ли – за небето,

ще превържем ли раните, бразди от сълзѝ  по лицето?

обичах сина си най-много –

той е радостен празник

в мътното на дните ми;

обичах полунощ –

валят звезди над пасищата,

но и този часовник накрая ще замлъкне

с човека, отказал се от въздух;

обичах Шопен –

в окото заледено на планетата

където крясъци и вопли никога не спират

той беше късче синева от звук;

обичах себе си –

жива съм още и си наливам вѝно…

ало?

още ли си буден?

ПИСАНЕТО

Винаги пишехме за да ни чуят

от някоя дървена звезда,

малко ни чуваха тези до нас 

с остатъците от слух.

Винаги пишехме за да ни обича 

някоя луна

безделничеща в небето,

повече за да търсим убежище

от гниещите торфени полета.

Винаги страдахме 

както петелът на заколение

с отрязана глава маха криле,

винаги пишехме повече 

когато страдаме.

Винаги бяхме достатъчно луди 

да повярваме

че ще ни чуе някой, 

че ще ни обича за писането,

да отдели солта и нощта от живота.

Винаги пишехме – 

едно самотно ехо  

от чувствени думи 

на върха на раздялата

където въздухът е разреден и стъклен

и ние – алпинисти 

дишаме в хрипове.

Винаги пишехме 

сред блата и отровна зеленина,

избуяла над гробо̀вете 

покрай катедрали,

обичахме да всмукваме 

отровното й мляко,

отровата бавно попива, 

лицето тихо се страхува

после се присвива болезнено

но отвътре става светло, 

болезнено светло

както когато казваме „сбогом”. 

Винаги пишехме с припламвания, 

освободени от препинателни знаци, 

освободени да крещим

във всички посоки, 

да чупим решетките на телата-затвори

оковани от монотонното.

Винаги пишехме с раздразнение 

на отбрулени макове,

назовавахме неизразимото,

да запечатаме

разбягалото се изтичащо 

непроизносимо, запазено

въздъхване.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 51, март, 2025