Илеана Стоянова – Полунощ
Обичаме кучетата, полунощ и Шопен. Отделяме солта и нощта от живота със стиховете на Илеана Стоянова.
ПОЛУНОЩ
обичах кучетата –
заминаването на хората с техния приключил път
ги кара да тичат след катафалката;
обичах котките –
преди 30 години нашата се пресели
на друга планета с котки;
обичах баща си повече –
завит с чаршаф от чернозем замина
15 години след мама;
обичах един мъж по-малко от другите –
исках да се влюбя злополучно в него но не се получи,
отиде си с дупка в сърцето;
обичах друг мъж неприлично –
затова беше сладко с моя човешки егоизъм,
беше огнеупорно като да обичаш дявола;
обичах приятелите –
държим се нежно за дните, а падаме ли – за небето,
ще превържем ли раните, бразди от сълзѝ по лицето?
обичах сина си най-много –
той е радостен празник
в мътното на дните ми;
обичах полунощ –
валят звезди над пасищата,
но и този часовник накрая ще замлъкне
с човека, отказал се от въздух;
обичах Шопен –
в окото заледено на планетата
където крясъци и вопли никога не спират
той беше късче синева от звук;
обичах себе си –
жива съм още и си наливам вѝно…
ало?
още ли си буден?
ПИСАНЕТО
Винаги пишехме за да ни чуят
от някоя дървена звезда,
малко ни чуваха тези до нас
с остатъците от слух.
Винаги пишехме за да ни обича
някоя луна
безделничеща в небето,
повече за да търсим убежище
от гниещите торфени полета.
Винаги страдахме
както петелът на заколение
с отрязана глава маха криле,
винаги пишехме повече
когато страдаме.
Винаги бяхме достатъчно луди
да повярваме
че ще ни чуе някой,
че ще ни обича за писането,
да отдели солта и нощта от живота.
Винаги пишехме –
едно самотно ехо
от чувствени думи
на върха на раздялата
където въздухът е разреден и стъклен
и ние – алпинисти
дишаме в хрипове.
Винаги пишехме
сред блата и отровна зеленина,
избуяла над гробо̀вете
покрай катедрали,
обичахме да всмукваме
отровното й мляко,
отровата бавно попива,
лицето тихо се страхува
после се присвива болезнено
но отвътре става светло,
болезнено светло
както когато казваме „сбогом”.
Винаги пишехме с припламвания,
освободени от препинателни знаци,
освободени да крещим
във всички посоки,
да чупим решетките на телата-затвори
оковани от монотонното.
Винаги пишехме с раздразнение
на отбрулени макове,
назовавахме неизразимото,
да запечатаме
разбягалото се изтичащо
непроизносимо, запазено
въздъхване.
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 51, март, 2025