Яким Петров - Остатъци

Празнуваме остатъците на Серджо Леоне и Паул Целан. “Имало едно време на Изток” е правият нос на детска статуя, върху който се събират демоните на ерудитската поезия на Яким Петров.

На Паул Ц.

Розата на никой не може да бъде говорена 
Седи вехта 
изморена от поетично мълчание 
Става ѝ скучно 
Става нахална 
Оголва реалността си 
Червеното си 
Симетричните шипчета 
Наклона си 
И продължава тишината на тайната ѝ 
Розата става яростна 
Изтръгва венчелистче 
каца върху правия нос 
На детска статуя 
Желае да чуе смеха от плесента 
Каменните грамади да станат пъргави ръчички 
Очите да помръднат в конвулсията на чудо 
Статуята остава тиха
Гълъб се изсира върху носа ѝ 
Венчелистчето отлита 
Печално повяхва 
Удавникът на Сена продължава да мълчи.

*
Слагам гръбнака ти в кръгла ваза 
Приятното стърчене 
Зрънцата неизсъхнала плът
Ти още лежиш в стаята 
Никога не си била така открита 
Лицето носи бледността на думите 
Прокарвам пръст по раната 
Неволно потъвам
Там е все още лепкаво, уютно 
Гръбнакът ти е във вазата 
Ти някога помоли 
За малки крепящи жестове 
Аз отвърнах, че съм неспособен. 
Приеми сега подарък. 
Защо седиш така изстиваща?

*
Бих захапал мекотата
Къташ я отвътре на лявото бедро 
Ще стискам зъбите си 
Докато ръцете не изскубнат косите ми 
Докато викът ти не прониже старата мазилка 
И не усетя желанието си 
Мръсно и малко 
В центъра на пламналата плът 
Която не принадлежи вече никому
Ти се страхуваш от остатъци 
Аз ги празнувам 
Парчето от което ще те лиша 
Ще даря на далечината между нас
После ще превържа раната 
Ще извадя изкуственото си чене
Ще ти прочета думите на стар поет 
И ще те загърна с бъдещето 
Което сме отказали 
Радвам се на съня ти 
И затова ти пиша така лицемерно

На Серджо Л. 

В протяжен звън 
Телефонно тяло кънти 
И слушалка зъзне 
Ръката отсъства 
И не може  
Диплещият се звук 
Да спре 
По въздушните тръби 
Ехти мълчание 
Езикът е ръка 
И никой не вдига 
Само телефонът
Той сам се желае 
Иска да бъде отговорен 
И продължава през кадрите 
С досадната си заповед 
А графитената същност 
На забравена машина 
Не може да познае  
Празният свят
Гъст от глухи и весели 
С тела като пазарски чанти 
Забравили очакване 
Изоставили връвта
С лица без отговор 
И страх от непознати 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 38, май, 2022