Христо Мухтанов - Филм

Героите отдавна са се превърнали в сенки. Воалът на времето се разпръсва в излъзващия се сън на Христо Мухтанов.

Александър Арнаудов

*

Във всеки град има поне една такава сграда – отдавна не си сигурен за какво е била използвана, нито за какво се използва сега. От зацапаните прозорците гледат прашните пердета и окаяните мебели, оставени - неясно откога - на овехтяването. Сграда или рана насред града?

Една захранваща се празнина, която не може да бъде промита или превързана. Негласна болка, която никога не се обсъжда, но тя – изправена и сякаш величествена в своето страдание – не слиза от светлеещата ивица на хоризонта. А живата градска тъкан наоколо – макар и постоянно да се променя – се оказва в неин плен.

Понякога носталгията избуява и - през някакъв процеп във времето - връхлита с невидимата си сила. Погледът се преобръща към миналото - доизгражда като сценограф контурите, донаписва като драматург събитията. А след това се сепва. Героите отдавна са се превърнали в сенки, които сградата пуска във вечерния здрач. Единствена лампа проблясва, а минувачите – извърнали се за микросекунда – се връщат обратно към собствения си път.

*

Тук има някаква тайна, която никога не съм знаел. А може би друг я е научил и спокойно я разглежда и борави с нея, докато аз, върнат в стаята на юношеството, се опитвам да я разплета безуспешно.

Наблюдавам детайлите в тази стая, в къщата, в града и всички натрупали се промени, макар и почти невидими. Връщам се все по-назад, до конкретни часове и минути, до хора, които днес едва познавам.

Помня онзи съвсем делничен момент, седнали на един скучен дувар, гледащи старата, застинала в още по-старото поликлиника. Помня ежедневното преминаване от единия градски център през протичащия тротоар до съседния. Помня разписанията, вечерните часове, близкия парк, пътеките нагоре към платото.

Съвсем обикновени дни, в които сякаш нищо не се случваше; безгрижни и безпроблемни дни; нямаше как да продължат.

*

Изглежда сякаш е сцена от филм, каза ти. Малката уличка, окъпана в бледата светлина, разположението на автомобилите и моторите, облаците, които преминаваха; наситеният цвят - особен фин воал, покрил всеки предмет. Понякога се чудя дали животът на имитира изкуството.

Дали това наистина не беше някаква странична сцена, част от великия замисъл, от великата красота, в която по някаква странна причина участвахме и ние? Или очите ни, свикнали да търсят особеното, подбраното, изкуственото, не виждаха нещо, което го нямаше. Кое е действително?

Може би очаквахме всеки момент онова, което променя сюжета, онзи драматичен импулс. Бяхме ли ръководени от тайнствен и скрит режисьор или бяхме просто гладни и изнемощели?

Воалът се разпръсна толкова бързо. Като сцена от филм, който за миг се разпада, като изплъзнал се сън.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 43, май, 2023