Евгения Динева - На коя планета си поемаме въздух

Дъждът ни погребва в измамна тишина. Светлината вече не предпочита слънцето. Търсим планета, на която да си поемем въздух, докато стиховете на Евгения Динева издъхват в очите ни.

Александър Арнаудов

Добър вечер, лош ден

Дъждът мирише на почва и земя,
погребва ме и ми нашепва за всички ония неща,
за които не искам да чувам,
не искам да ги знам.
В измамната тишина тромавите, едри капки
тичат по покрива, по прозорците,
по дебелите листа отвън,
стъпките им ме прилъгват да им се доверя
и да мисля за спокойствие,
да вярвам в нещо, което вече не е.
Затова винаги съм предпочитала слънцето,
с ярката му светлина, която ме залива
и ми пречи да виждам света какъвто е.
Утехата, обаче, е в бурята; на лошото време
можем да разчитаме повече, защото то просто
винаги остава за по- дълго.
Казват, че щастливите хора греят като
слънчеви лъчи и оцветяват всичко.
Пък аз мисля, че на щастливите хора
въобще не им дреме
за времето навън.

На коя планета си поемаме въздух

Облягам се назад в мекия стол
и поглеждам към огромното небе,
ярко синьо като метличини листенца
разпилени над света.
Притварям очи срещу лумтящото слънце
и тогава се сещам за моя приятелка,
която скача във вода от трамплин.
Сещам се за онзи път в който каза,
че по време на най - простия номер
нещо се объркало
така както винаги нещо се обърква с
простите неща
и сгрешила небето със водата
и това бил краят на всички мечти.
Мисля си колко е ужасяващо
да сгрешиш всичко над теб
с това, което трябва да е в краката ти,
колко дълбок е въздуха и колко време би ни отнело
да се задавим с него.
Изправям се рязко напред
от страх да не се удавя
във безкрайни водовъртеж отгоре
и се разминава на косъм.
Броя си вдишванията и колко дълго
мога без да издишам,
Светлината се стича по всичко
в прегоряло оранжево
за да падне върху хризантемите до чешмата
и чак сега забелязвам,
че цъфтят за първи път от три години.
Парата на чая ми се извива
над кехлибарената повърхност
в малката чаша
и се разтваря сред всички дървета,
накрая се скрива някъде между шумящите листа
на ябълката в малкия двор.
Отпивам, порцелановата топлина се разлива
през пръстите ми,
после се слива със медното злато
настанило се по кожата на ръцете ми.
Кучето намира някакъв клон и търси
разрешение да го изяде, и аз хрърлям разсеян
бегъл
необмислен поглед
на телефона, който съм за хвърлила някъде на масата.
И тогава предметът започва да расте.
Става едно голямо черно петно,
което не спира да дъвче,
докато не ми изяде цялото периферно зрение,
и докато мъртвия му екран
не ми напомни,
че щастието никога не е само на едно място.
Онова напомняне,
което идва във вторник следобед,
когато кучето ти дъвче някоя клечка на двора,
а ти нямаш повече цигари в кутията.
Вземам невъзможно тежкия труп
и избирам Да на въпроса
"Сигурни ли сте, че искате да изтриете контакта завинаги."
Отново.

Въпрос за лека нощ

Свалят ли кактусите своите бодли
вечер като си лягат, или преди да заспят.
И не искат ли и те понякога-
макар и за малко-
да са като другите цветя?

Абе.

Глупаво момиче.

Всички знаят, че кактусите вечер не спят.

Те нищо не сънуват.

А бодат сляпо и жестоко тъмнината,

защото знаят,

че и утре няма да цъфтят.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 35, ноември, 2021