Евгения Динева - Бял шум

Авторката споделя за себе си: “Казвам се Евгения Динева и съм автор предимно на проза и поезия на английски език. Носител съм на наградата на Бургаската писателска общност за кратък разказ (първо място, 2021г. за разказа „Сродни души“), носител на награда за съвременен разказ-  „Самота“, 2020г. както и на наградата на „Библиотека България“ за разказа „Корени“ в конкурса „Рисунки в жълто.“ Имам участие в сборника „Алманах : Проза, 2020“ на Фондация Буквите, „Изкуство по време на пандемия“, изд. „Лунна светлина 13“, „Лято след пандемия, изд. „Лунна свелина 13“. Приключвам работата по втория си роман, който ще се издава извън България. “Котешки хазарт” предстои да излезе на английски език в Asian Cha Literary Review и Poetic Sun, като разбира се вариантът на български е силно променен, за да пасва.“

Празни приказки

Защо трябва да слушам как счупеното
не винаги носи щастие,
а звука от строшена кост хрущи,
кънти в главата, смазва и бавно убива изцяло.
Как черно прелива в синьо, отива в зелено,
за да стане жълто.
Да избледнее,
да изчезне.
Да го забравиш, да го изтриеш.
Да се правиш, че не знаеш.
Да си затвориш очите, ушите, мозъка,
защото тия неща не се случват на мене,
на майка ми, на сестра ти.
Какви са тия гротески-
изкривени, безумни, разхвърляни драсканици.
Аз искам да чета литература, фикция.
Не реалност,
не за човека отсреща.
Не за няква, дето били убили.

Капан

Набръчканият бял мрамор е като оцапано
старо,
ръждиво сребро под ярката,
жълта светлина на юлското слънце.
Навсякъде го виждам,
ослепява и ми драска очите.
Тежи на крайниците, задушава ме и пречи.
Напомня, че съм в капан.
Оставям цветята-
мощна експлозия на карамфилено червено
под зоркия (разочарован) поглед на
лицето, което ме гледа от загнилата черно-бяла снимка.
Нямам какво да кажа,
аз идвам за малко.
Едно, две, три, четири. Другия път ще донеса шест.
Ставам и тръгвам надолу по прах,
по камъняк, по треви и бодли. Забиват се в кожата,
раздират краката.
Пълзя под открития огън на лъчите.
Вървя през минно поле.
А града е окупиран, града е мъртъв целия.
- Лека му пръст, отиде си и той.
Чувам леля Пенка, или беше Неда,
или Мария, все едно;
някъде върви зад мен. Не се обръщам, не кимам.
Само си мисля :
Дано не се върне.

Бял Шум

Жесток и безмилостен  вятър 
стърже, 
блъска мощно по стъклата.

С нокти дълги, остри, черни 
грозни
дращи, 
напира да влезе.

Голям, разчленен, кошмарен
и зловещ демон
грачи,
кряска нейде из полята. 

Вкочанени,безкръвни пръсти
рисуват мъгляви,
объркани,
сбъркани, 
изкривени образи по листа. 

Въздишка нова
тежка, поредна, 
никога последна 
на умора, на досада, на омраза

Мирис на дебнещ дъжд, на мухъл, 
на поквара. 

После пак на забрава. 

И пак любов, и пак омраза
А теб вече те няма.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 34, септември, 2021