Евелина Митрева - Ева, но не от реброто ти

Думи, имащи силата на капката, която разрушава камъка, дълбаещи в сърцето до дъното на пластовете от вина и болка. Смел нов прочит на Стария завет, в който Жената произтича не от реброто Адамово, а от очите на жена, така както животът тече през ирисите на смъртта и въпреки нея. Ева според сърцето, не според канона. Такава е поезията на Евелина Митрева, чиято дебютна стихосбирка "Ева, но не от реброто ти" (изд. "Библиотека България") излезе преди дни и на 20-ти май ще има своята премиера в Благоевград, а днес имаме удоволствието да гостува и на страниците на списание НАСП.

Ива Спиридонова

ЕВА, НЕ СПОРЕД БИБЛИЯТА

*
Веднъж откраднах един мъж от детето му.
Веднъж откраднах едно дете от майка му.
Едно пораснало дете и един непораснал мъж.
Игра на его.
На доказателства за младост и за зрялост
и двамата бягат другаде. Други да са.
Единият се прави на дете,
другият – на мъж.
Един непораснал мъж и едно пораснало дете.
Разлика няма.
Общото е, че винаги се връщат
в леглото на майките.

*
Не е достатъчно това, че спиш до мен понякога.
Че се прибираш при мен.
Не ми стига малко уиски.
Електронна цигара.
Храна без мазнини.
И всяка друга извратена липса.
Пожарът или изпепелява, или го потушаваш.
Не съм ти Ева и ребро не съм.
Тя винаги е първа, макар че не е.
Някой умело е подменил името ми в телефона,
в паметта
и в Библията.
Опаковал е остатъците в кутия
за обяд (без глутен)
и те е изпратил с целувка на работа.
Може би Бог или Ева, или пък ти самият
си ме нарисувал като ябълка,
но забравяш, че от нея пълнее съвестта.
Изваждаш всичко вредно и в кутията остават
единствено греховете.
Дъвчеш суровото ми сърце,
което съм ти сервирала на тепсия.
Броиш калориите, броиш ми и чашите.
Брой ми тогава сълзите
(прекалената сол задържа вода в тялото).
Напълнялата ти съвест хвърля малки камъчета в
локвите,
за да се размазва образът.
Страх те е да се огледаш в очите ми.
Преброй тогава и нощите.
Спи с мен, в мен,
прибирай се в мен и ме прибери в себе си.
Не забравяй, че и аз съм жена.
Все някога ще ми се прииска да стана нечия скука.

*
Изтъкани сме от липси. Влакно по влакно. За нещата,
които сме изгубили, разбираме много след това. Не
сме оценили навреме. Глупости! Не сме допускали.
Болни от несбъдване, сега сме закъсняло уморени.
В стремежа си към по-добро, сме слепи за доброто.
Истината винаги е на дъното на чашата и обикновено
горчи. За нещата от живота ти говоря. За умората от
вечно гладната надежда. За паяжините от тишина в
ъглите. А онова, което ни краде от въздуха, е простото
човешко тесногръдие. Изтъкани сме от липси. Парче
по парче сме оставяли по пътя, уж да ни е леко. Сега
ужасно много ни тежи празнотата.

*
Разбивам се като вълна в бездната на нетърпението.
Плисвам се в дебелите скали и продължавам да се
удрям в тях с упорство. Вярата, че можеш да стигнеш до
промяната със сила, е онзи инструмент, който те стяга
за гърлото и е невъзможно да циркулираш естествено.
Чудя се колко пъти капката е ударила камъка, за да го
издълбае. Думи, толкова грешно разбрани понякога.
Капката просто си капе, независимо от него. Това е
естественият ѝ път, а постоянната нежност е нейната
сила. Неспокойното море носи единствено буря и
разруха. За хиляди животи напред стягаме душите си.
В неспособността си да променим, сме способни само
да разрушаваме. Не умеем единственото, което ни
принадлежи – да се движим естествено и да обичаме.


*
Аз съм Ева,
но не от реброто на Адам,
а от очните ябълки на жена му.
Тя внезапно ослепя, за да мога аз да съществувам.
Цигулката на любовта звучи в две скъсани гласни
струни,
които безброй пъти пееха за истина.
Едно нормално семейство и тази нощ сяда да вечеря
от плътта ми (поотделно).
Морално остаряла мащеха и доведена по заслуги
дъщеря.
Тя отговаря за прането и храната, а аз за младостта.
И докато единият засмуква бедрата ми (от вътрешната
страна),
другият ми яде душата,
дъвче съвестта ми,
плодовете в коремната кухина.
Покривките са безупречно бели,
чаршафите са безупречно бели,
бяла е още съдбата ми,
бельото ми е бяло,
чорапите му също са бели,
бели караконджули понякога нощес играят до леглото
ми.
В есента на закъснялото му юношество,
вината в очите ми ще е достатъчно узряла
и някоя друга, която току-що се събужда,
греховно ще понечи към двете ми ябълки,
защото
тя ще е Ева.
Но не от реброто му.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 33, май, 2021