Емил Билярски - Сливи със мед

Емил Билярски пише стихове и проза от детска възраст. Основното му занятие (освен ходене на работа) е музиката, автор е на няколко хиляди песни, активен музикант (Korai Öröm, Meszecsinka), обиколил с групите си поне 25 страни. Стиховете му често са текстове на песни.

С Л И В И  С Ъ С  М Е Д

Имало едно време един момък. Казвал се Иван, живеел с баща си в малка къща на края на селото. Имали голям двор, в него растяли тринайсет сливи, които всяка година давали вкусен плод. Хубава ракия правел бай Пешо - бащата на Иван, но тя не носила достатъчно пари, затова Иван работел при чорбаджията. 

Всеки ден, кога се връщал в къщи, забавял ход покрай една порта. Зад нея имало къща като всички други в селото, но сърцето на Иван биело по-силно, кат я приближавал. Светла, най-красивата мома в селото живеела тук. Косите ѝ с цвят на кестен, устните ѝ сладки като мед, снагата ѝ тънка и кръшна, походката като на княгиня.

И Иван бил красавец, снажен и силен и на седянките двамата се заглеждали един по друг. С часове обикалял Иван герана, чакайки Светла да се появи с две малки стомни. “Дай да ти помогна!“ – викал, но тя се изплъзвала и бързала за къщи, защото строгата ѝ майка винаги гледала над дувара къде ходи и какво прави – знаела, че много момци искат да помиришат разцъфналата роза, нейната единствена щерка.

Слънчицето ги гледало отгоре и всичко разказвало на Съдбата, повелителката на човешките животи. Тя слушала, слушала и се смилила над тях, а може би за друго, кой я знае, но решила да ги събере. 

Дошла есен, селяните прибрали реколтата, обрали гроздето и се събрали на мегдана да се веселят. Бай Пешо извадил сливова ракия, всеки донесъл каквото има, оркестър поканили от съседното село и всички се наредили на хорото. Иванчо баш до Светла. Играят, скачат и все по-силно се държат. А когато съвсем се стъмнило, руйното вино и сладката ракия омаяли всички и дошло време момците да се намерят с девойките. Иван взел за ръка Светла и я задърпал надолу, към реката. Тя не се противяла. Задъхани стигнали до реката и без дума да кажат се прегърнали и залюбили. Нямало по-щастливи на цялата земя от тях тази нощ. Луната им се усмихвала, а клоните на вековния дъб ги закриляли от любопитни очи.

Още на следващия ден Иван облякъл новите си дрехи и поискал ръката на Светла. Родителите им се разбрали и скоро направили сватбата. 

И заживели заедно и щастливо двамата младоженци. Не можел да ѝ се нарадва Иванчо – едва чакал да свърши работа, бързал в къщи да вкуси медените ѝ устни. А тя още повече го желаела – не ѝ стигало всяка нощ любов да правят, че понякога и през деня отивала при чорбаджийската къща и викала Иванчо в гората, а той всичко захвърлял и тичал след нея. 

Тъй минавали дни, месеци, дошла зимата, после пролетта. Светла станала замислена, неохотно вършела домашната работа, грубо отговаряла на свекъра си. 

- Какво ти е, цвете мое? – попитал я веднъж мъжът ѝ загрижен. А тя мълчала, мълчала, па рекла:

- Искам да заминем оттук! 

- Къде ще заминем, какво говориш? – шашнал се Иван. – Нивга не сме ходили по-далеч от съседното село.

- Омръзна ми тук! Искам свят да видя. А ти не за чорбаджията да работиш, а за нас! И наша къща да си построим, а не да слушам цял ден, докат' те няма, тоя пияница - баща ти!

- Засрами се, нещастнице! – извикал Иван и ѝ зашлевил един голям шамар, за пръв път.

От тогава не си проговорили. Минали няколко дни, като призраци ходели двамата младоженци из къщата, а една вечер Иван не заварил жена си у дома. Търсил я навсякъде - напразно. Този ден бирникът идвал от града при чорбаджията, навярно на него му се е замолила Светла да я закара в големия град - по-далеч от селото, което станало за нея затвор…

Никога повече не видял Иван любимата си. Колкото щастлив бил с нея, три пъти повече нещастен станал. Където и да ходел, с него бил мириса на кестенявите ѝ коси и вкуса на медените устни. Чак се поболял и по цял ден лежал в кревата с лице към варосаната стена.

Минало лятото, дошла есента. Тринайсетте сливи се покрили със син плод, но Иван не помагал на баща си даже да ги обрулят. Нищо не могло да го разведри. Бай Пешо мълчал и все повече пиел. Не умеят мъжете да обсъждат сърдечни работи, какво да правим. Но една вечер отишъл при Иван, седнал на кревата му, изкашлял се и рекъл: 

- Такова… Майка ти не умря от гръдна жаба.

- Какво? – повдигнал се Иван. – А от какво е умряла?

- От нищо, Иванчо, от нищо. Аз умрях, а не майка ти.  

- Какви ги приказваш, тате!

И му разказал бай Пешо, че майка му - най-красивата жена от селото, залюбила един търговец, грък, дошъл да продава армагани на панаира. Оставила Петър и малкия си син и заминала с гърка и повече нито я чували, нито я виждали. Двайсет и пет години минали оттогава, но Петър нито й простил, нито я забравил. Не взел друга - а имало желаещи, щото бил силен и работлив.

Разказал това бай Пешо и си отишъл в стаята.

А на следващото утро станал по тъмно, впрегнал коня в каруцата, напълнил я със сливи и потеглил за съседното село. Стигнал на мегдана, изправил се и завикал с пълно гърло:

- Сливи за смеет! Сливи за смеееет!

Вика, а по лицето му сълзи текат. Той си знае защо.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 47, март, 2024