Елена Янева - Висящите градини на Елена

Грозното стихотворение е наясно с тежестта си. Всички сме примати в джунглата на другите. Забавляваме се на свършека си в новите стихове на Елена Янева.

Александър Арнаудов

ГРОЗНОТО СТИХОТВОРЕНИЕ

Грозното стихотворение не е
наясно много с правилата на играта но
е наясно с тежестта си и отбягва
да е надменен наблюдател
на красивото усмихва се
един застанал в ъгъла щастливец
Примат на поетичното и Властелин
на собствения си разкош
внезапен шмекер
си тактува с клонче от дървото на историите ПРИ-МАТ-СЪМ-АЗ
а с другата ръка троши насъщни ядки
отрепетирано да бъде сръчно с камъка
ПРИМАТ СЪМ АЗ
във джунглата на другите
и се събува
да им е по-уютно пред височината му...
Не мисля
че се е поглеждало във огледалото
но така си се усеща грозно и
така се е научило да си живее и да не се преструва сложно му е
просто някога му се играе
Тогава сяда и си хвърля пасианси
замислено дали ще му излезе
оная дама купа със трапчинките
съседката толкова е симпатична
с дяволит клепач и със
сърце като
смокиня
Или пък е нехайно и увлечено
от бръмбара с блестящите крила
кръщава го небраски по подобие
и по прищявка
забавлява се
И нали не се е виждало
И нали огледалата му са вътрешни
Грозното стихотворение заспива
като гъсеница върху случайното листо
на свършека си

ВИСЯЩИТЕ ГРАДИНИ НА ЕЛЕНА

Профучаваха стихотворения покрай ушите ми,
как ли не им обяснявах!
Уличната лампа е там, там идете!
Някой е сложил сандъче с цветя.
Има нежност и ритъм. Къде
сте се разкръжили около мен! Вече имам
толкова рими за любовта...
Стъпки, глаголи и междуметия падат от всеки ръкав, който навивам,
та да свърша някоя работа. Намирам ги даже в салатата,
рубинени капки балсамов оцет, разточителни, насмешливи...
Чувствам ги по небцето си.
Кога съм ви изоставяла? Глупости.
Не, не отричам, чудесен е този вкус, неподправен...
засмейте се, де, на езиковата игра. Нали сте подправката на живота ми!
И това не е извинение.
Нито бележка под линия, нито пък указание как да държиш
чифт готови за бягство обувки
в ъгъла зад вратата -
точно където все някой паяк
ще си направи къщичка ...
Профучавам покрай стихотворенията си.
Понякога, ако слушат внимателно, ме улавят.

ДА - ТОВА Е КРАЯТ НА СТИХОТВОРЕНИЕТО

Хей, ти! Нужно ти е все повече време, преди да се сетиш
как се казваше момчето с китарата, да, Джими Хендрикс. Хей, Джо...
Слушай да ти разкажа.
Имало едно време едни години, които се изтъркулили като житени питки.
Били бързи и кръгли. И вкусни.
И онова момиче се изтъркули с тях. Помниш ли?
Хвана ръката ѝ само за миг. Тогава всички държаха ръцете си и пееха
песни за свобода и любов. Хей, Джуд...
Нощните улици се стопяваха под мелодията на крачките ти,
твоята първа поема.
Бърза и кръгла. И вкусна.
Косите ѝ имаха мирис на шампоан и бръшлян. Ти се срамуваше. И до днес
когато усетиш пробождане мислиш,
че обицата ѝ още е паднала там,
в дъното на сърцето ти. А това също е
един вид инфаркт.
Вече го знаеш.
Защото когато роклята ми се закачи
за нещо и се обърнах - беше ти.
Искаш ли да разгледаме албума ми с белези? -
ме попита.
И аз
отговорих.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 40, ноември, 2022