Еди Румян - 42
Еди Румян е роден през 1978 година в София, в емблематичния "Люлин". Възпитаник е на НФСГ, а по-късно завършва магистратура в Техническия Университет в София. Както и първата му книга "Баница с локум", и в "Последен шанс" читателят ще намери и весели, и тъжни, но при всички положения истински и добре разказани градски истории.
42
Голяма чаша с кафе, пълна до половината. Течността вътре е гъста, почти като мед. Но е кафе. Все още не смея да отпия и глътка. Ясно ми е какви могат да са последствията. Вече съм на възраст, сърцето понякога се обажда, изобщо – не е като едно време. Но може би така ще е по-добре. Да изпия всичко наведнъж и да се свършва цялата работа. И дали в такъв случай не трябва да направя още материал, ако количеството не се окаже достатъчно. Знам ли? Но всичко по реда си. Първо ще си изясня какво точно искам да сторя със себе си – да се държа буден или да си дръпна шалтера с една конска доза. Второто никак не ми се ще, макар и позастарял, дните ми още не са преброени, а в живота има толкова хубави неща. Но от друга страна – по този начин не мога да продължа и ми е ясно, че не мога и да се държа вечно буден. Точно туй ми е и най-големият страх – да не заспя. И най-вече – да не сънувам. Чувал съм, че има хора, които могат да контролират сънищата си. Дали е вярно – не знам, но със сигурност не съм от тях. И тъй като сънищата си няма как да контролирам, единственото, което ми остава, е да не заспя. Затуй е и този бъркоч пред мен. Никога не съм пробвал тъй нареченото „студентско кафе“. Знам, че мнозина са си махали главите с подобен коктейл. Аз съм наясно само с приготвянето му. Прави се нормално кафе с вода. Голямо количество. После полученото кафе се ползва вместо вода, за да се направи следващото кафе. То, разбира се, се получава по-силно. То отново се използва за следващото, а пък то, на свой ред, за по-следващото и така нататък, докато накрая се получи течност с вискозитет, подобен на мед пред захаросване. Пие се и като резултат – в течение на дни човек е в състояние да си чете непрестанно за съответния изпит. Кафе като за сесия. Гаранция, че няма да заспи. Ако, разбира се, не е прекалил така, че да го е налегнал вечният сън. Сигурно се е случвало. И ще се случва. Младите правят какви ли не глупости. Защото са смели. И не ги е страх.
А мен ме е страх. Много. При това и от двата варианта. Да вдигна чашата, да я пресуша на един дъх и да се гътна, или с малки глътки на няколко часа да се държа буден, но и това няма как да продължи вечно. Дори и с такъв коктейл рано или късно ще заспя, а не искам. Не бива. Не бива да сънувам. Не бива да умират още хора. Трима души сънувах в последните десетина дни, всичките починаха. Първия път не обърнах внимание – далечен познат, някога бяхме един и същ випуск в университета, странно ми стана, че го сънувах, но все пак се стреснах, след като ден по-късно срещнах друг колега на улицата, който ми каза, че онзи е издъхнал миналата нощ. Болен бил. Аз, нали, изразих съжаление, както си му е редът, нищо не споделих, видя ми се бая съвпадение, направо необяснимо, ама след час-два бях забравил историята. На следващата нощ обаче, съседът под нас ми се яви. И тогава се събудих със студена пот по гърба. Ясно е какви мисли ме раздираха отвътре. На сутринта не издържах и от раз отидох при него. Ей така, уж без повод, не знаех какво да му кажа. Оказа се, че го няма, в командировка бил. Жена му ме посрещна, тя сега гледаше детето, то още е мъничко. Как ще расте туй дете без баща, не знам. Съобщили й няколко часа по-късно. Катастрофа по пътя. Шофьорът на тира бил заспал. Позната история. Като чух – тутакси ми се вгорчи глътката. Имах желание да се гръмна. И вече нищо не можех да изрека, езикът ми на топка бе станал. Едно съвпадение – окей, но две? Тук нещо ставаше. Исках да споделя с моята жена, но реших, че така или иначе ме смята за достатъчно странен. Затова си замълчах. Ала колкото повече си мълчиш за нещата в живота, толкова повече те упорито те преследват. Не спах една нощ, ей така – за по-сигурно. На следващата си спах като къпан и … нищо. На по-следващата – пак. И тъкмо бях се поуспокоил, когато нощеска сънувах Васко. Моят Васко. Най-якия пич, когото познавам. Делили сме какво ли не, дори супата в казармата, бяхме в едно поделение, там се и запознахме. Душа човек. Винаги готов да помогне. Жертвоготовен, засмян. Малко пълничък, даже доста, защото открай време прекаляваше със сланинка и други сходни деликатеси. Още в шест го потърсих, веднага щом се събудих, треперейки. Този път неговият образ ми се беше явил. И ако за другите не ме беше еня много-много, то за Васко мило и драго давах. Нямаше да допусна нещо да му се случи. Само че никой не вдигна от другата страна. Той сам живееше. Звънях му цяла сутрин, накрая с брат му се свързах. Трудно, но накрая го склоних да идем у тях. Така го и намерихме – в леглото. Докторът каза, че изобщо не се бе събуждал. Масиран инфаркт. Без болка, нищо не бил усетил. Ама на мене какво ми беше – само аз си знам.
Не чаках повече и още същия ден се изтресох на моя доктор. Всичко му разказах. Той ме гледа, гледа, чуди се какъв е тоя, дето такива приказки му говори, но после само се усмихна, предписа ми някакви хапчета и каза да си почина малко. А аз му викам: „Ама от тези хапчета, няма ли да заспя?“ А той маха с ръка и отвръща: „Не се бойте от съня, нито от нещо, което можете да сънувате“ Значи, само като го чух това, бях готов да му отперя един. Явно тоз тип и грам не обърна внимание на казаното от мен. Или просто не ми повярва. Хапчетата даже не ги и купих, само се обадих на шефа, че си взимам малко отпуск, после на жената се обадих да знае, че на вилата ще ида за няколко дни да си успокоя нервите. Тя поне бе наясно какво значеше Васко за мен и прояви разбиране. Погребението бе чак през уикенда. Запалих колата и директно на вилата. По пътя ми дойде и идеята за кафето. Купих по пътя, че в къщата нямаше. Май се намираш само малко чай и захар.
Нямах представа колко време мина, прекарвайки го така в самовцепенение. Мобилният си го бях изключил, а в къщата отдавна нямаше часовници. Но съдейки по това, че навън взе да притъмнява, сигурно към вечер отиваше. Усещах как клепачите ми леко натежават. Не ми се спеше наистина, но може би от шока тялото ми имаше нужда от истинска почивка. Трябваше нещо да предприема. Беше ми ясно, че нямаше да посмея да изпия всичко наведнъж. Щях да пробвам малко да удължа агонията, пък да видим какво ще стане. Вече посягах към чашата, когато се случи най-абсурдното нещо. Телефонът иззвъня. Този, фиксираният, който от години съм го изключил. Не можеш да му сбъркаш звъненето. Познавах го отлично, още от едно време като дете. Тази вила бе останала от дядо ми. Беше голямо геройство, когато се бе преборил за телефон. Това навремето си бе тежък лукс по такива места. Ако можеше само да разбере, че вече се бях отървал от него, в гроба щеше да се обърне. Не че имаше значение. Студена пот ми изби по гърба. За миг-два от сънливостта не остана и следа. По чисто сантиментални съображения бях си запазил апарата, но телефон реално нямаше. Нямаше и кабел. Надигнах се и се отправих към другата стая, където се намираше апаратът. Сигурно от умора и вълнение ми се бе причуло. Слухова халюцинация. Нямаше как това да е истина. И в този миг – звънът се повтори. После потрети. Направо си звънеше. Опитах се да тръсна глава. Може би положението бе по-сериозно, отколкото можех да си дам сметка. Навярно полудявах. Главата ми се скапваше в резултат на цялата тази история. Влязох в стаята и се приближих към апарата, който не спираше да звъни. Бях готов направо да се гръмна. Как бе възможно това? Най-немислимото, но все пак допустимо обяснение, бе, че някой е прокарал линията отново, без да разбера. Но не. Ето го апарата пред мен, отгоре на старото шкафче – звъни и нищо не влиза или излиза от него. За момент реших, че ще припадна. Това бе пълна лудост – пълна! Или някакъв особен майтап, някой може би бе монтирал някакво устройство, но пак не – никой не знаеше, че ще идвам тук. Бях го решил днес. Озърнах се наоколо. Но бях сам, съвсем сам, далеч от всички и всичко, точно както си го бях планирал. За момент звъненето спря, но след малко се поднови с нова, ожесточена сила. Преглътнах на сухо и посегнах към слушалката. Не казах и дума. От другата страна на линията долетя весел, младежки глас:
- Хаайде бе, човек, откога те чакам да вдигнеш?
- Кой сте вие? – попитах предпазливо. – Откъде се обаждате?
- Хубаво питаш кой, откъде, ама не чувам най-резонния въпрос, който следва да зададеш – шеговито отбеляза непознатият, – как се обаждам? Как успявам да се обадя на телефон, който отдавна е изключен от мрежата? Това би следвало повечко да те бърничка отвътре.
Усетих, че в тялото ми преминават такива тръпки, че щях да изпусна слушалката. Това бе пълен абсурд! Какво ставаше тук? Отново се огледах, все едно ме наблюдаваха.
- Няма смисъл да се въртиш, никой не те гледа – небрежно отбеляза лицето от другата страна на линията. Каза го толкова тихо, та имах чувството, че все едно е до мен. Замръзнах на мига, всяка фибра на тялото ми се изопна до краен предел. Навярно сърцето ми лудо биеше в такъв момент, но го чувствах съвсем спряло, както и всичко друго .
- Ти какво, да не се сдуха нещо? – човекът явно бе готов да се разсмее, после обаче тонът му стана леко сериозен. – Не че няма защо, не е толкова обичайно да се свързват с теб по такъв начин. Но аз те предупредих.
- Кк…какво сте ме предупредили? Кой сте вие? Какво става? – намерих сили да кажа, опитвайки са да звуча безстрашно, но усетих, че стискам слушалката с всичка сила, за да не я изпусна.
- Само, моля те, не си го изкарвай на слушалката, тя с нищо не ти е виновна – продължи безгрижно гласът. – Старичка е и току-виж си я строшил.
Това беше! Повече не слушах изобщо. Просто тръснах още веднъж глава, за да се убедя, че не сънувам, треснах апарата и се изстрелях директно към кухнята. Хванах първия нож и изревах с все сила:
- Покажи се, нещастник! Веднага!
Отговор не последва. Никакъв. За сметка на това телефонът иззвъня отново. Върнах се в стаята, но реших да не вдигам. Не исках да играя по свирката на този маниак. Трябваше на всяка цена да разбера къде се е скрил. Сигурно имаше и монтирана камера някъде. Може би повече от една. Звънът се повтори още веднъж и този път замръзнах наистина. Дори не усетих как изпуснах ножа, само го чух да пада на пода. Дишането ми спря. Устата ми се отвори, а челюстите се сковаха така, че сигурно цяло врабче можеше да прехвръкне вътре. Не звънеше телефонът. Звънеше свещникът на масата. Включително се помръдваше така, сякаш в себе си имаше механизъм за вибрации. После спря, а телефонът започна да чурулика отново. Аз все още не помръдвах. Отказах да приема случващото се. Беше невъзможно, беше абсолютно невъзможно. Или бях напълно полудял, или сънувах и не можех да се събудя, или още по-лошо – всичко това беше истина. Не знам кое от трите се случваше, но в действителност след няколко секунди се опомних малко и вдигнах. Веселяшкият глас от другата страна ведро продължи:
- Да ти призная, изкушавах се малко да позвъня на пустия нож, дето така войнствено го държеше, ала се въздържах. Кой знае как щеше да реагираш. И само моля без повече агресия. Окей?
- Аз… аз… сънувам, нали? – попитах.
- Глупости, съвсем буден си си. Ако пренебрегнем теорията на някои, че самият живот е един по-особен вид сън. Но аз лично не вярвам на подобни глупости.
- Ти кой си?… Какъв си?... Какво искаш?
Другата страна на линията остана тиха известно време. После гласът продължи със същия шеговит тон:
- Че какво мога толкова да искам? Освен да изпълня обещанието си. Толкова време мина вече.
- Кк…какво обещание? – вече не само гласът ми трепереше. Усещах сякаш всеки вътрешен орган лудешки подскача. Особено мозъкът. Дали пък не бях изпил кафето на екс, без да си дам сметка, и бях попаднал в някакъв особен делириум. Или бях луд, кротко затворен в болница, и сега изпитвах ефекта на всички хапчета, с които ме бяха натъпкали?
- Май няма да си спомниш сам, а? – предположи гласът, този път звучеше по-сериозно. – Беше отдавна, наистина. Преди 42 години, ако трябва да сме прецизни.
Преглътнах, макар и да нямаше какво. Устата ми бе напълно суха. Все още отказвах да приема, че съм част от случващото се. Просто нямаше как. Но каквото и да изречеше мистериозният младеж от другата страна на линията, то бе несравнимо с немислимите неща, които преживявах в последните минути.
Нииищо не казваш? – продължи той. – Жалко. А ти дадох толкова силен жокер.
- Ккк… какъв жокер? – процедих с мъка. – Какви са тези безумия?! Кой си ти? И как успя да накараш всички тези неща да се случат? Ако не е сън, значи съм полудял.
- Да си полудял? Ха, да – това е особено усещане, знам. Представи си колко досадно е, когато сънят и лудостта са единствените логични обяснения за действителността около нас. Но не. Нито едно от двете. За сънища ще си поговорим след малко. Да се върнем на въпроса ми. Вече ти казах, че трябва да се върнеш 42 години назад. Това беше жокерът. 42. Какво ти говори това число? Какъв спомен навява?
- Никакъв, кретен нещастен! – спонтанно изругах, ала в следния миг съжалих за думите си. Ако всичко това се случваше наистина, този тип можеше да реагира как ли не.
- Хм, слабичка памет, ама пък доста смел – забеляза той, възвърнал шеговития си тон. – Впрочем туй чисълце е свързано с една книга – „Пътеводителят на галактическия стопаджия“. Сега вече ще си спомниш. Последния път, когато говорихме, ти дадох срок да я прочетеш. Но ти не го направи. Имаше 42 години на разположение. За онези 42 минути.
Тук не успях нито да отговоря, нито да издам звук. Олюлях се, макар и все още да стисках слушалката. Но това не продължи повече от секунда-две. После ми причерня и се строполих на пода. 42 минути! 42 минути! 42! Картината изплува пред очите ми, все едно се случваше в момента. Изтритите отдавнашни спомени се визуализираха в съзнанието ми, сякаш изживявах всичко отново.
„Еее, брато – ти си ЛУД, евалата!“ – думите го накараха да замръзне на мига. Не беше сам, както предполагаше. Само миг по-късно непознатото момче, изникнало като от нищото иззад дърветата, се приближи с нахилена физиономия и цигара между зъбите. В първия момент, скован от ужас и страх, Момчил дори не помръдна – другото момче бе далеч по-голямо него, не бе ясно как щеше да реагира на подобна „лудория“. Но поне на пръв поглед явно се забавляваше… – „Нечовек си тиии, казвам ти го направо!“ – изкиска се то, поклащайки вече безжизненото тяло, увиснало на въженцето. Момчил не бе съвсем наясно какво се има предвид под „нечовек“, но начинът по който бе изречено, предразполагаше като че ли похвала. Но не смееше дори да си отвори устата, за първи път виждаше този батко.
„Спокойно, юнак“ – смигна му той. – „Теб нещо да не те хвана шубето, аз малко те изненадах май?“
„Тт…ти кой си?“ – запита Момчил, опитвайки се да си върне самообладанието.
„То нема значение кой съм аз“ – ухили се още по-широко непознатото момче. – „Пък и само минавам оттук, друг път няма да ме видиш във вашата гора“.
„Нашата?“ – повтори като ехо Момчил.
„Където си играете с Тони и Киро“ – уточни момчето.
„Ама… ама… ти значи ни знаеш кои сме... как така… откъде?“ – гласът на Момчил леко притреперваше, ала любопитството вече го загложди отвътре.
„Ооо, ти си бил умен!“ – отбеляза баткото. – „Акълът ти е повече от годините. Пораснал си.“ – После направи крачка към него, извади пакет цигари от джоба си и му предложи една. – „ Искаш ли да си дръпнеш?“
Момчил стреснато отстъпи назад. Никога досега не му бяха предлагали цигари. Никой от неговите приятели още не бе и опитвал. Дори Киро, а той вече беше на десет. Нещо отвътре го жегна да направи немислимото, да приеме, но в крайна сметка сам чу собствения си глас да казва:
„Ннне… не мога, не бива, малък съм.“
„Ха, е то добре правиш. Пушенето не е хубаво нещо. Или поне възрастните така казват.“ – Непознатото момче направи пауза и после попита с лукава усмивка: – „Нали така?“
„Амми да, така казват“ – повтори като ехо Момчил.
„А за подобно изпълнение какво мислиш биха казали? – той кимна към въженцето, висящо от клона. – „Дали е по-добро от една сладка цигарка?“
„Аз… аз… не исках да го убивам“ – заекна Момчил. – „Просто… Пппросто ми беше…“
„Просто ти беше любопитно колко ще издържи едно коте, ако го обесиш“ – смигна му съучастнически непознатото момче. – „Виж сега, то по принцип по-малко би издържало, мнооого по-малко. Ама възелът ти е толкова нескопосан, че бая време трябва да се е мъчило.“
На последното Момчил нищо не отговори. А и усещаше, че почва да му се припикава.
„Кажи де, колко минути изкара, нали затова взе часовника, за да засечеш?“ – с малко по-остър тон попита баткото.
„Ккк… как знаеш, че имам часовник?“ – Момчил нервно опипа джоба си. Сякаш всичко около него започваше да се върти.
Непознатото момче приклекна, така че равнището на главата да му се изравни с тази на Момчил.
„Слушай, приятел, много въпроси задаваш. Приеми просто, че знам. И ми отговори.“
„42 минути“ – Момчил усещаше, че ще ревне всеки момент. – „Ама… аз не исках… не исках… просто слушах как онези чичковци говорят за бесене, колко можел човек да…“
„Чакай, чакай“ – непознатият батко миролюбиво вдигна ръка. – „Аз не те питам защо си го направил… това си е твоя работа. Иначе ако съжаляваш – лошо няма. Но не се шашкай толкова. Най-много да го сънуваш това коте и да ти е малко гадно. Ще те притесни ли, ако се случи?“
„Ее… да“ – плахо отвърна Момчил, от чиито очи вече напираха сълзи.
„Ее, то да сънуваш миналото не е чак толкова страшно“ – ухили се широко голямото момче. – „Нали все пак е минало. Виж, по-страшно е ако сънуваш бъдещето. И. то… при условие, че нещата там се случват не точно както на тебе би ти се искало. Ако ме разбираш какво имам предвид.“
Момчил замълча, с което искаше да подскаже, че по-скоро нищо не разбира.
„И по-добре“ – плесна с ръце баткото . – „Но някой ден ще ме разбереш. Впрочем – добави той след кратко колебание – има една книга, тя току-що излезе, ама не е тукашна, скоро нямаш да чуеш за нея. Но аз ще ти я споделя – казва се „Пътеводител на галактическия стопаджия“. Прочети я и ще разбереш нещичко за числото 42. Пък и сънят ти ще е спокоен.“
Момчил само кимна с глава. Всичко му се въртеше, а сега чу и заглавие на книга с три не особено познати думи вътре. За негова изненада обаче, непознатото момче само чукна с пръст безжизненото тяло на котето и просто се отдалечи.
„И да прочетеш книгата!“ – извика той, без да се обръща. – „Давам ти 42 години срок. Бая повече от 42-те минути, които засече.“
Събудих се. Макар и да не знам дали е редно да нарека случилото се сън, или не. Защото изобщо не бях наясно кое от нещата бе реалност и кое плод на въображението ми. Огледах се. Бях седнал на пода, а слушалката на телефона бе отворена и висеше на шнура. Може би всичко бе истина. Или пък не? Не се чудих дълго. Гласът от другата страна разсея всякакви съмнения:
- Стига дрема, време е да си продължим разговора. Всичко си спомни, нали?
Вече можех да разпозная и гласа. Същият младежки, направо момчешки глас отпреди толкова време. Хванах слушалката, стискайки я здраво, защото пръстите ми трепереха.
- Ти… ти си същото момче от едно време. Как е възможно това?
- Пак сложни въпроси задаваш. А можеше толкова главоболия да си спестиш, ако просто бе прочел една книга.
- Аз… аз бях забравил тази случка. Напълно. В смисъл, за котето съм се сещал може би един или два пъти, но сцената с теб… тя беше нереална, по-нереална и от сън.
- То има една теория, че човек само на сън живее наистина, а самият живот, дето се води уж реален, е същинският сън, в който изживяваме най-истинските си кошмари, от които само смъртта може да ни спаси – можех да си представя как „момчето“ се хили от другата страна, докато приказва – само че аз не вярвам на подобни глупости. Даже много се дразня на парадигми със суицидни уклони, измислени от хора, дето за много умни се смятат, само защото са защитили дисертация.
- Кккакво? – едвам успях да произнеса.
- Нищо, нищо – не ми обръщай внимание – засмя се съвсем откровено гласът от другата страна. – Понякога се отплесвам в странични неща. Но по същество – обаждам ти се да те уведомя за едно нещо. Че и да те успокоя. Ти самият нямаш нищо общо с хората, които сънуваш. Просто на тези тримата им дойде редът в тази последователност. А на тебе ти е вече отредено да сънуваш всеки познат, който ще умре. Но това съвсем не значи, че със съня си предизвикваш нечия смърт. Така че… не се притеснявай. Спи си спокойно.
- Ти… ти съзнаваш ли колко откачено е всичко това? – гласът ми бе напълно пресипнал и едвам изричах думите. – Това няма как да е истина – или съм полудял напълно, или съм жертва на някакъв скапан експеримент.
- Сега пък чак и експеримент – за толкова специален ли се смяташ? – насмешливо запита гласът.
- Аз съм просто човек, но… все пак мога да мисля и знам кое може да се случи и кое не.
- Е, размислите ги запази за себе си, не държа да ми ги споделяш – отвърна той този път със сериозен тон.
- Кккой си ти? Какво си ти?
- Приеми, че съм нещо като предвестник. Давам възможност на някои хора да преосмислят действията си. И ако го направят – някои неща не им се връщат. В твоя случай… не се получи. Ти измъчва 42 минути едно невинно животно. Даде ти се възможност да прочетеш една книга в замяна. Но не го направи. Затова сега придоби умение, от което косата ти сигурно настръхва.
- Каква коса бре, кретен, имам колкото за бебешко дупенце! – някак си намерих сили да изкрещя. – А тогава бях малко дете! Беше преди повече от 40 години! Слушах какви си ги плямпат някакви пияни приятели на баща ми и реших…
- Знам какво си решил – с вледенен тон ме пресече гласът от другата страна. – И тогава още ти го казах – каквото си решил – си е твоя работа. Моята беше само да те предупредя. Правил съм го с много хора, рядко ми обръщат внимание. Включително и твоят приятел Васко.
- Вваско…? – изхълцах.
- Още преди да го познаваш, мноого отдавна, му казах, че до трийсет години трябва да спре да се тъпче така, иначе… нали видя какво стана. И даже ми се изсмя, все пак бе вече голямо момче, когато говорихме, докато ти беше фърфалак и… бързо ти се спече дарадонката. Виж – моята задача е хората не на мен да обръщат внимание, а на простата истина, че поредицата избори предопределя съдбата им в много по-голяма степен, отколкото случайността, на която толкова отдават значение. Или пък късмета. Изначално късметът се възприема едва ли не като нещо случайно. Но тогава защо спохожда толкова по-често можещите и знаещите, докато другите са по-скоро склонни да се оплакват от липсата му? Дали и това е случайно? Можеш да си помислиш по въпроса. Иначе колкото до твоята лична персона, повече ангажименти към тебе ня-мам – с тези думи той замлъкна и повече не чух нито звук. Извиках няколко пъти, но бързо осъзнах безсмислеността на подобно действие.
Известно време стоях като гръмнат и само се питах дали все пак няма да се събудя от този кошмар. Сън в съня или нещо по-сложно – каквото и да е, само това около мен да не е истина. Но нищо подобно не се случи. Върнах се в другата стая, студентското кафе си беше още там. Не посмях да го докосна известно време, твърде много се двоумях как да продължа нататък. В крайна сметка го изхвърлих в тоалетната и се тръшнах на дивана с една едничка цел. Да заспя. И да сънувам. Себе си. Това щеше да реши всички проблеми. Може би така щях да пия отново нормално кафе, но с Васко. Дадох си сметка, че мислите ми все към него отлитат. Бе тъй несправедливо, момчето нищо лошо не бе направило. Аз бях сторил нещо ужасно. Жестокостта от любопитство е най-безсмислената. Но по-лошото е, че при децата е и заразна. Като болест. На никого не бях споделял за това, толкова ме бе срам. А и страх. Даже си бях самовнушил, че дори не се е случило. Не бе особено трудно с оглед на историята с баткото. А сега ми бе отредено да изстрадам нещо, което не бих могъл да изтрая дълго. Затуй просто се надявах да заспя и да посънувам малко.
Но нищо подобно не се случи. Не сънувах никого. Събудих се свеж и със смесени чувства – още притеснен, но и някак уверен, че бих могъл да намеря изход. Как – нямах идея. И тогава го чух – някакъв особен звук, нещо като дращене по вратата. Без да се замислям – веднага я отворих. Беше малко коте, досущ като онова преди 42 години.
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 42, март, 2023
