Димитрина Желязкова-Етина – Лолита

Езикът е заплетен в човешкото. Пътищата пишат кръг. Етина поставя над света невидимата червена шапка на небето.

Александър Арнаудов

*
И
разговорът не върви така
тъй както си вървеше.
И
думите са без вкуса
- костилки от череши.
И
пътищата пишат кръг
завой и вой преглътнат.
И
дълго плащам земен дълг
И
все стои невърнат.
И
аз все повече мълча
с уста на зимно птиче.
И
кривият излиза прав
дори да криволичи.
И
огънят с блестящ език
изгаря без да пита
заплетеното от човек.
И
няма други Ита.

*
Говори всякакви неща
с всякакви хора.
Излъгала е целия свят
поне веднъж.
Мила, мила моя объркана,
аз отдавна нямам дистанция.
Аз съм всички от тебе излъгани
и най-много лошите.
Аз съм тяхната болка,
развалените зъби,
бръчките, нищетата им.
Аз съм теб и страха ти,
че боите от маските падат,
че плътта побеждава парфюмите,
същността надделява над позата.
Ти се радвай все още на лупата
през която те гледат наивните
и те мислят за фокус и фокусник.

ЧЕРВЕНАТА ШАПКА НА ЛОЛИТА

В конците на червената ѝ шапка
оплетени се люшкат зъб след зъб.
Но тя е малка. Толкова е сладка,
че пътят ляга лакомо по гръб.
А той е жаден. Би я пил. Спонтанно.
Както се пие от листото дъжд.
Безцеремонно. С навика на странник,
причината намерил да е мъж.
Той би събрал душата си във залък.
И на искрици би се разроил.
Но тя е малка, тъй крящящо малка,
че става невъзможно да е мил.
Че става безнадеждно да си върне
представата за друго божество
и с ноктите безжалостно остъргва
в гората най-невинното дърво.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 41, януари, 2023