Даяна Чобанова - Христов монолог

Христов монолог

“Слушай ме сега внимателно, защото нямам много време. Забранявам ти да мислиш, че не си достатъчно умна, добра или хубава за някого! Просто трябва да разбереш, че ако емоциите бяха дрехи, някои хора биха се разхождали голи и никога не биха признали, че им е студено. А ти си твърде облечена за тоя свят. Той не те разбра и ти не го разбираш, също. И няма значение зад колко врати ще заключиш душата си, защото някои хора идват с ключове, други с чукове, но реши ли някой да влезе, спасение няма. Същото е, когато някой не иска да влиза. Ако ще да обърнеш душата си с хастара навън, можеш да откраднеш време, понякога можеш да претвориш секундата във вечност или адът в дом, но не можеш безразличието да го превърнеш в обич, чедо. Знам, че много те е страх, не бои се! Всички зими ще преминат. Това, което е било, не можеш да го върнеш и това, което идва, нямаш сили да го спреш. Няма вече да ме видиш. Но знай, че и всички рози да изсъхнат, и всички песни да утихнат, и небето да се изкърти... Дядо ти ще те пази, до съдният ден! “

Даяна Чобанова

*
сядам да напиша нещо хубаво и започвам да кървя… един ден знам, последният си стих ще го подпиша с кръвта си като Рацин

*
Е т’ва време много го мразя,
между шест и безкрая.
И много мразя
още от вторник
да е неделя.
И мразя това, че по принцип
мозъка ми е жилет,
освен тогава,
когато е намесена душата ми,
което, к’вото и да си говорим,
ми
то си е почти през цялото време.
А как само мразя,
като трябва да вървя по оня път,
най-дългия ми път от всичките,
които имам за вървене,
между главата
и сърцето -
40-50 см. , там някъде.
И много мразя,
че не се научих
да не се чупя от сценарии,
които даже не са се удържали.
И се чудя, добре де,
ако има толкова омраза
в мене,
към мене,
как изобщо да очаквам
друг някой да изпитва
даже капка любов.

*
Говорим си с Вселената на чаша чай.
Разказвам ѝ, че малко ми е страшно,
защото се забравих в Май -
не знам кога ми е времето,
нито къде ми е мястото.
Тя твърди, че всичко е по план,
но аз я слушам с половин ухо, разсеяно,
защото чакам да ми се обади Разиел,
който изтри енокийските символи от стр. 94.
Но ако този звезден прах
под ноктите е знаек, че някой ден
целият космос ще ми бъде спалня,
и ако това, че Разиел
и днес не се обажда,
е всъщност, някакъв кодиран аманет -
целящото ми приближаване Безкрая,
и ако ще ме направи по-добър човек
порастването ми
с една раздяла,
то нека Вселената да ми прости,
аз няма повече въпроси да задавам.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 35, ноември, 2021