Десислава Славова - Пристанище

Душата ни е празно пространство. Отброяваме последните вълни живот. Смъртта е две стъпки пред сянката на Десислава Славова.

Александър Арнаудов

пристанище

душата ми е
празна пейка
на която седи
любовта ми към теб
и отброява последните
вълни живот

*
танцуваме бавен танц
със смъртта
две стъпки напред
една стъпка назад
и винаги тя е партньорът
който води

*
ти си като
мъгла в ръцете ми
нямаш начало
нямаш край
безплътна сянка
в мрака на бъдещето ми
губя се в теб
за да намеря себе си
а никой не чака
от другата страна
на самотата

*

"аз даже както трябва не обичам"
                                          Е. Багряна

любовта ни се движи
като котка на която
са й отнети осем
от деветте живота

обикаля артериите
на сърцето
с грацията на самоубийца
с бръснач в ръка
на дъх разстояние от
вечността

очите са й избодени
от сълзи и чака
някой да й подаде ръка
за да я преведе през
мястото на което
е забравила себе си

загубила е слуха си
при бомбардировките
над една разкъсваща
тялото на части прегръдка

обонянието е притъпено
от отровата на един
опасен за живота й
аромат на невъзможно бъдеще

останал й е само един живот

върви по бръснача на самоубийцата
търси очите си в сълзите
разкъсва тялото си за да чуе сърцето
издирва невъзможното бъдеще

останал й е само един живот

а аз даже както трябва не обичам
за да я спася

затвор

да имаш любов
да нямаш човека
когото обичаш

затъмнение

обречени
да бъдем
в сянката
на себе си

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 34, септември, 2021