Беатриче Гунова - Армагедон

Земята складира спомени в бункера на Армагедон. Защо ни е изкуствен интелект, когато имаме поезията на Беатриче Гунова.

Александър Арнаудов

АРМАГЕДОН Е ЧОВЕШКО СЪСТОЯНИЕ

Във бръчките на ореховата черупка
складира спомена Земята,
но ядката, измамно бяла,
отдавна отвътре е прогнила
и колкото да я изплювам
по небцето ми полепва
зловонен дъх на гнило.

Безумието, от което
бягах, бягам
със сила още по-свирепа
ме застига.
Без бряг се лута
таз точица душата
трепка
и търси да препрати към мене
светлинка.

Приижда невиждана вълна
срещу ни
навярно злата сила
е това.
Сама се питам
нима я сътворих,
обгрижих и отгледах
додето израсте
дотолкова първична
че всичко живородно
по пътя си да помете.

Защо ми е изкуствен интелект?!
С нула или единица
ще ми отговори
на извечния въпрос
Коя съм аз и Кой си ти
кои сме всички ние, че
дявол да ни вземе
забравихме да се обичаме...
Кога
Къде
Защо
затрихме си душата...

АХ, НЕВЪЗМОЖНИТЕ НЕЩА

Ах, аз не знаех истината
за невъзможните неща...

Вторачвах се във тях
като в далечни брегове...
Невъзможните неща
преследваха ме денем
                                  по петите!
Невъзможните неща -
горящи факли забити нощем
                                  във очите!
И евтино пилеех дните
по невъзможните неща...

Копнеж
            и бяс
                      и жлъч
                                  и меланхолия
редуваха се във душата
към невъзможните неща!
Видения ме задушаваха
и удряха главата ми
                                в стената,
явяваха се скъпи образи
и ослепителни идеи...

Ах, невъзможните неща!

Разбирах,
че съм прикована -
без нокти и крила,
и все от тях -
от невъзможните неща.

Любов безумна
към невъзможните неща
понякога
ме караше да зажумявам,
като детенце
проснато в тревата
да виждам как
във облаците оживяват
невъзможните неща...

Тогава клетката,
като насън,
безшумно се отваряше
и литвах към простора
с необяснима сила...

Така летях
                  над
                        хора,
                                океани,
                                            разстояния
и вечността заспиваше
в една усмивка...

Събуждах се
и не разбирах,
че до мене спяха
чужди хора.
Събуждах ги,
"Ти си луда!
Говориш пак за невъзможните неща!"

Така минаваха
                          години,
                                      океани,
                                                  хора,
                                                          разстояния...

НЕБЕТО САМО СВЕТЕШЕ.

И мислех, че ще издържа
да бъда вечно като него -
лице срещу лице
със невъзможните неща!

Проклет да е часът, във който
някой ме раздруса за ревера
и ми посочи пътя на възможните неща!

И в любовта ми няма равновесие!

Ах, аз не знаех истината
                            за невъзможните неща...

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 44, септември, 2023