Бистра Величкова - Бяло бъдеще и собствена кухня

Носим анцуг на Абибас и златна верижка от битака, докато предозираме със синтетичния материал. Прозата на Бистра Величкова е като цигара без филтър и гюбеци - винаги се връщаш за още.

Александър Арнаудов

Бяло бъдеще и собствена кухня

Първият, с когото спах беше Гошо от „Младост 4“ – висок, кльощав дилър с дълга мазна коса на опашка и козя брадичка. Разхождаше се в пълен екип фалшив анцуг на Абибас, на врата – златна верижка с кръстче. Когато нямаше клиенти, люпеше семки из детските площадки. Заведе ме у тях и наду „Яха Биби, кажи само „да“ на уредбата в задушната си панелна стая. И, докато майка му крещеше от кухнята с въпрос дали ще вечеря боб, той вече се клатеше над мен, решен да ми покаже на какво е способен. Бях на 16. Доста късно се отворих на тия неща. Моите съученички започнаха още на 13, в кенефите на даскалото. На 15 вече бяха разбрали всички тайни за живота. Но тогава, аз бях заета да експериментирам със синтетичния материал, който се продаваше около училище. Наркотиците ми бяха по-интересни от любовта. Пренасят те в друг свят, издигат те над всичко. Той и Гошо така ме зариби. Пиехме си бира на пейки в градинката в „Младост“ с компанията и той ми вкара оферта, че ще ми даде стаф „фор фри“, защото съм много сладка. Мислеше се за готин като казва фрази на английски, които сам не разбира. Аз нямах пари да си купя такава дрога и ми светнаха очите. Извади фолио, сложи го на единствента здрава дъска на дървената пейка в градинката и пушихме херц. После си легнах с него. Оказа се, че за да ми подарява щастие, трябва всеки път да си лягам с него. Реших, че не си струва и ще си продължавам на коз и бира, а по празниците бонбони. Няма какво да се разсейвам с глупости.

Следващият ми беше Пешо Магурата, с който се запознахме в Студентски, на рейв парти. Той въобще не слушаше такава музика, беше там само, за да пласира боклуци. Иначе си беше чалгар до дъното на душата си. В очукания му „Голф“ с опушени в черно стъкла, дънеше „Тигре, тигре, имаш ли пари... Имаш ли пари, хубави коли“. И той се дереше с цяло гърло: „Нямам, ама скоро ще имам“. Абсолютен селянин, ама като си на 17 и всичко ти е интересно, се случва често да се сблъскаш с най-голямата утайка на обществото. Не само това, а даже се чувстваш супер готин, че се докосваш и дори си част от нея. 

Пешо Магурата, освен че продаваше херц и амфети, правеше някакви мизерии с фалшиви долари и чейнджове около НДК. Аз на 13 започнах да пия, на 14 пропуших трева, на 15 минах на амфети и на 17, Пешо Магурата ме уцели за първи път във вената. Тогава си мислех, как цял живот ще съм му благодарна за тоя рай, в който ме прати тогава. Но човек никога не трябва да прибързва с благодарностите, особено, когато му е прекалено хубаво. Зарязах го, след като ми предложи да пласирам в даскало. Не беше за мен тая работа. Не исках да съм проста продавачка, а проста консуматорка на удоволствия. 

Точно тогава Весела от нашия клас ми предложи да работим в някакво казино вечер, плащали добре. Какво пък, след училище, имах достатъчно време за убиване. Допълнителни кинти нямаше да са излишни. Бяхме сервитьорки. Облякоха ни в едни абсурдни екипчета, с къси полички и потници, които да подчертават наскоро порасналите ни гърди. Беше ни забавно и на двете. Всичко го приемахме на игра. Шефът черпеше по някоя бяла линия на бара, преди да започнем работа. Тогава купонът беше гарантиран. Обхващаше ни направо еуфория, докато ходихме между масите и сервирахме коктейли.

Една вечер шефа вика: „Момичета, пича от трета маса ви е харесал. Иска да го придружите до стаята“. Казиното беше част от голям хотел в центъра на София. С Весела се споглеждаме и прихваме да се смеем. Играта ставаше все по-забавна, според тогавашните ни представи. Хилим се, а шефа седи и чака: „Казвайте, ще получите добро заплащане тази вечер“. И ние двете: „Ами 'айде, 'що не. „Клиента щом ни е харесал“, повтаряме ние с ирония и прихваме да се смеем като откачалки. Придружихме пича до стаята му. Той си беше подпийнал, та  го подкрепяхме от двете страни. В стаята завъртяхме по един коз, полафихме си. Той се оказа чужденец, та с Весела си упражнихме примитивния английски от училище. Да можеше да ни види госпожа Атанасова, щеше да се гордее с нас. Седим с Весела и само викаме: „Уер ар ю фром?“. И тоя фъфли, не му се разбира. Аха да каже, че е от Англия и заспа на дивана. Ние с Весела паднахме от смях и дим да ни няма. На другия ден, шефа ни вика: „Момчето от вечера е много доволно, плати двойно, ето ви кинтите“. То, ако е така, ще придружаваме всеки пиян чужденец до стаята му, викаме ние. Шефа ни се зарадва, че сме навити да работим „и това“. Под „и това“, разбира се, имаше предвид онова, за което наемаха всички млади момичета по казина и нощни клубове. Каза, че ще ни прати да бачкаме в един скъпарски хотел срещу Парламента, защото такива мацки като нас, от езикова гимназия, вървели по-добре и по-скъпо там. Докато се обърнем с Весела вече ни обсъждаха като вид стока. А ние трябваше да се готвим за класно по български за края на учебната година. Викам ѝ, Весела, хайде да спрем до тук и да си продължим с отрепките от даскало. Тя, не, искала да види какво е в скъпарския хотел. Абе, ти луда ли си, веднъж закачиш ли се там, няма отърване. Хванат ли ни мутрите, до там сме. Откъде в мен пробиваха тези капки разум, не знам. Ама Весела си е Весела и това е. Наконти се с черна рокля и високи токчета и в петък вечер, първа в лобито на петзвездния хотел. Аз сложих една стара червена рокля на майка ми и тръгнах. Там ни чакаше мускулестият Митко, с бръсната глава и черна тениска. Заведе ни на масата на шефа си – Шушумигата, още по-нисък, як и без врат. Веднага го разпознахме, същият този, който беше в новините и го обвиняваха за трафик на хора и дрога. И ние с Весела право в устата на вълка. Да си тръгнем не може, едва бяхме дошли. Трябваше да проявим хладнокръвие и да се държим така, сякаш не знаем колко е опасен. Шушумигата ни приветства радостно. Поиска да седнем от двете му страни, за да се хвали с какви млади мацки е. Каза ни, да не се притесняваме, че ще се качим в стаята му горе и ще направим „интервю за работа“. Ако сме били момичета на място, можел да ни направи и фолк певици, и да ни въртят хитовете по „Планета ТВ“. Хвана ни за ръце, от двете му страни и ни поведе към хотелската стая. Беше една глава по-нисък от нас, ние с токчета, стърчахме над него. В стаята, седна на един фотьойл и вика: „Хайде, започвайте да се целувате, а аз ще си сипя едно уиски“. Ние с Весела се споглеждаме, не сме го планували точно така. Всъщност, не сме го планували никак. „Ама ние такова“, вика Весето, „по-скоро…“. Аз ѝ правя знак, да мълчи и казвам: „Много ясно, започваме. А ти Шушумига сипи и за нас по едно уиски“. Опитвам се да спечеля време и да отложа момента, в който този ще иска да се доближи до нас. Налазвам Весето и двете започваме страстна целувка. Шушумигата ни гледа, текат му лигите и сто процента вече го е надървил. Вика: „Я, я се съблечете една друга“. Съблякох роклята на Весето, тя моята, останахме по сутиен и бикини. Весето си беше секси с плочки по корема. Започна да ме пипа. На нас още малко и съвсем щеше да ни хареса, само ако можеше набитата мутра, без врат, да се разкара. Той, обаче се приближава към нас и протяга ръце да ни хване за циците. „Аааа чакай, чакай“, казвам, „дай нещо да ни вдигне, не може така“. Като го гледам ме отвращава. Ако не друсна нещо и с пръст не мога да го докосна. 

Шушумигата чертае три линии на малката стъклена хотелска масичка. Ще има и за трима ни. Изсмукваме ги като прахосмукачка последен модел, на промоция. Вече за нищо не ни дреме и с Весела сме на шест. Нашият се ентусиазира и вика, чакайте да викна и Митака, охранителя му. То това интервю за работа явно е на път да се превърне в мащабна оргия. „Абе, Шушумига“, викам му аз, леко притеснена, докато държа Весето за стегнатите ѝ гърди, „Ние с Весето, имаме класно утре, ще трябва да тръгваме. Аре да го оставим за друг път. Ако не го изкараме, няма да можем да завършим училище. Тази година ни е последна“. Търся начини да се измъкнем, въпреки че вече сериозно сме нагазили в дълбокото. Мутрата избухва в смях: „К'во класно бе, пиленца? Ще ви купя дипломи, колкото щете! Ще ви купя за средно, за висше, та даже и за професор. Всичко ще имате! Събличайте си сега гащичките и да идва Митака, да действаме“. 

Забъркахме се, и няма мърдане, мисля си аз. „А колко плащаш?“, пита Весела, в нейн стил, устата ѝ е като цигари „Арда“ без филтър. Влиза директно. Примирила се е явно, че ще ни минават. Шушумигата пак избухна в неговия отвратителен, груб и гърлен смях. „Тая па, ти свърши работата, аз да свърша, и после парите“, отряза я той. 

Влиза охранителя Митко. Намираме се в хотелската стая на най-големия наркопласьор в България в хотел срещу Парламента, заедно с охраната му, които искат да ни изчукат. Мисля стратегии как да се измъкнем, въпреки че нямаме много опции. Митко тръгва към Весела, мутрата без врат към мене и вече сме в ръцете им. В този момент аз извиквам: „Чакайте, чакайте! Спрете! Трябва да ви кажа нещо! С Весела имаме гъбички!“. Двамата мъже спират да ни налазват и се споглеждат стреснати помежду си, после поглеждат нас. „Какви гъбички бе, кучки малки?! Вие ебавате ли се с нас?“, изгрухтява Шушумигата и прави рязко крачка назад. Охранителят Митко го последва. Весела с готовност влиза в тона: „О да, да, какви ти гъбички, то моето си е направо ХИВ“. „Много са заразни, наистина, ето наведете се да ви покажа“, продължавам аз с ентусиазъм от реакцията, която сме предизвикали, готова да се разкрача и да си сваля гащите, за да им покажа измислените гъбички. Абсолютен ужас се изписа на лицата на двамата мъже. Мутрата без врат се развика: „Малки боклуци, мамка ви! Мислех че Цецо Казиното ми праща непорочни, девствени момиченца. А те к'во?! Курви, пълни със зарази! Марш веднага от тук, кучки долни! Взимайте си парцалите и дим да ви няма“. Отвратен мутрата без врат не спираше да крещи, като едновремнно с това ни събираше дрехите от пода и ни ги буташе в ръцете. Процеди през зъби: „Как па' не остана едно девствено момиче в тая държава, бе?! Чисто да е като сълзица?! Гъбички! ХИВ?! Кой знае къде сте се вряли! Какви майки ще бъдете вие?!“. После се обърна към охранителя си: „Мите, наритай ги тия непълнолетни заразни кучки към изхода, да сме сигурни, че са се омели те и срамните им болести“. Охранителят Митко ни хвана за косите и ни съпроводи със сила към асансьорите. Ние с Весела по сутиен и бикини, с топка дрехи в скута и обувки в ръка. От асансьора, притичахме в този вид, през цялото лоби на хотела до изхода. Видях набързо ококорения поглед на рецепционистката, чухме и няколко подвиквания от мъже насядали на диваните в лобито. Като излязохме от хотела, продължихме да тичаме боси чак до Паметника на съветската армия. Беше петък вечер и нощна София беше пълна с хора отиващи на бар или дискотека. Докато тичахме полуголи, събирахме погледи по улицата, подсвирквания, клаксони на коли, но не ни пукаше. Важното беше, че сме избягали от мутрата без врат. В градинката на Паметника, задъхани, седнахме на една пейка. Искахме да наваксаме с въздух, за да можем да избухнем в смях. А и трябваше да се облечем. 

* * *

На класното на следващия ден се падна да пишем съчинение-разсъждение на разказа „Една българка“. Естествено, нищо не написахме, но бяхме щастливи, че две българки – аз и Весела, сме се измъкнали от мутра номер едно на България – Шушумигата. Щяха да ни оставят на поправка, но ни пуснаха да изкараме абитуриентския бал. От върха на света, разбирай ресторанта „Скай плаза“ на последния етаж на НДК, звучеше „Шампанско и сълзи е живота ни“. С Весела и едни момчета от „Д“ клас изпихме литри водка и после се нашмръкахме в кенефите. Весела я налази Коко Ферарито. Пред мисълта за Шушумигата всички бяха по-добре. Тя му пусна в трета кабинка в женската. Мен ме офертира Главата, но аз като съм друсана, предпочитам да танцувам, ако ще и на чалга. Не знам кое е по-долно, да правиш секс с непознат или да танцуваш на чалга?! 

Наковахме се като животни. Сутринта се събудихме в токсикологията на Пирогов. Весела на съседното легло. Почти нищо не помнехме. Балът май беше минал добре. Коко го били прибрали в районното, защото налетял на бармана в ресторанта и изпочупил сума чаши. Класната Атанасова не искала повече да ни вижда. Училището ни получило забрана за в бъдеще да се правят балове в „Скай плаза“. Какво ни пука като ние вече бяхме завършили. Така де, като изкараме поправителните лятото. Оставаше само да ни промият и да се изчистим от отровите. После да намерим пътя си в живота и да станем нормални хора. Не знам как се става нормален човек. Никога не съм била. Никога не съм виждала такива. Как ли изглеждат?! Сигурно са с очила и са чели много книги. Всеки казва, че няма смисъл да ходиш в университета, че няма на какво да те научат и че е важно не колко дипломи имаш, а колко пари можеш да изкараш. То ако имаш пари, винаги можеш да си купиш диплома. Но, ако имаш диплома, а нямаш пари, за къде си тогава? С Весела, най-много да станем продавачки в някое кафе на Шушумигата, или в магазин в мол на Шушумигата, или ако ни уредят, може и да бъдем журналистки в медиите на Шушумигата, или адвокатки в някоя от канторите на Шушумигата. Опциите за светло бъдеще са строго ограничени. Всичко друго, само не и „непорочни момичета“ на Шушумигата. Но със сигурност, каквото и да искахме да правим с живота си с Весела, щеше да бъде под зоркото око и покровителство на царя Шушумига. Иначе, какво друго ни остава? Най-много да завършим като едни Лолитки, които един ден просто се женят, раждат деца и стават порядъчни домакини. Колко прозаично, наистина, но в нашето положение, това всъщност ще бъде най-доброто, което може да ни се случи. Имали сме минало, което ни е подготвило за това да нямаме бъдеще. За това, позволете ми да изпуша последния си коз, да начертая още една линия бяло бъдеще, да танцувам на чалгата на сезона, оставете ми и още една целувка с непознат, хайде нека са две и обещавам, отивам да ставам нормална, продавачка, сервитьорка, журналистка, адвокатка, поетеса, просякиня, или майка, която ражда деца и има мъж, дом и собствена кухня. Защото, както е казала една известна писателка, за да е щастлива една жена трябва да има собствена кухня. Нали така беше цитатът?! Собствена кухня! Когато съм трезва мечтая за това. 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 44, септември, 2023