Антония Атанасова - Ромео и Жулиета, Мишек и Теди

Антония Атанасова от Перник, автор на сборника с разкази "Процедурата по забравяне на човек" (издателство Scribens) и романите "Моно" (университетско издателство "Св.Климент Охридски") и "Формалдехид" (издателство Scribens).

Ромео и Жулиета, Мишек и Теди

- Това са много абсурдни времена – казва Теди и прибира в джоба си поредната връзка с ключове, които намира.

- Този детектор за ключове си струваше парите.

Теди и роботът, който може да обича, са единствени обитатели на тази улица. Роботът носи сака с ключове, Теди – бремето на непосилното си битие.

Роботът докосва Теди, когато им възможност, прави всичко, което би коствало усилия на Теди, знае езика на мравките, някога е продавал ковчези за прехрана, нищо, че роботите не се хранят; когато Теди е тревожна я кара да изкара проблемите навън, да ги одуха вятърът; тя го нарича Мишек и го гали по хладната глава.

 Теди твърди, че има кръв по депресията ѝ понякога, тогава Мишек знае, че нещата са се закучили и са съвсем сериозни. Носи ѝ вино в комплект с провидение, тя поглежда ситуацията отстрани и се отпуска; плачат като видят табелата „кой ме иска” пред уличния музикант, който свири с меланхолични ноти, собственик на проскубана рижа котка и опърпано безпородно куче.

 Плакаха защо никой не искаше никого от тримата предлагащи се.

 Ех, че гаден свят е това!

Историята продължава, Теди е със счупен крак и гипсът е пречка към следващите ключове с нелеп ключодържател.

Да събират ключове е смисълът на съществуването им.

Нали все от някъде трябва да започнеш да мислиш за собствен дом?

Мишек носи в себе си съпричастна болка, която уж щяла да намали болката на Теди.

-       Мишек, това между нас никъде го няма. Събираме ключове с детектор за ключове, после нищо не можем да отключим с тях и все пак ги събираме. Междувременно аз куцукам, ти ми носиш вино и това е най-яката любовна история на западния свят.

Теди и Мишек ползват здравия железопътен транспорт и нехаят за антологията от погледи, които се пишат за тях.

-       Мишек, това никога няма да свърши, толкова, толкова яко е.

Мишек кима и скърца.

Мишек е щастлив робот.

Този път изисква пешеходност. Наоколо има равнини, кактуси, трънаци, прах и май друго няма.

Залезът цопва на забавен каданс и Мишек получава красиви отблясъци по ламаринената си кожа.

Залез колкото свят, Теди, която е брюнетка, Мишек, който я придържа - куцащите собственици на най-великата любовна история на западния свят с гръб към теб.

Хапка от реалността, която не всеки може да преглътне.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 50, ноември, 2024