Ани Димитрова - Бели ангели

Страхът отново се разля по тялото, но потече с бистри, пречистени води. С тях щеше да напоява ангела, в който майка ѝ някога ще се превърне.

Ани Димитрова

БЕЛИ АНГЕЛИ

Мая живееше в бивша казарма с долепени едно до друго помещения пригодени за семейства на военни. Имаше голям двор отпред в средата с каменна чешма. Два бадема растяха изправени до нея. Имаше и други дървета по които малчуганите обичаха да се катерят. Радваха се на старата череша с ранните череши които се розовееха между листата. Беше топъл пролетен ден. Цветята в градинката напираха да цъфтят. Аромат на сладостен нектар се носеше във въздуха. Децата захвърлили учебниците бяха изскочили на двора. Подскачаха като малки козлета да докопат някоя порозовяла черешка. Закачаха ги като обички на ушите, смееха се и се боричкаха. На Мая не й беше весело. Тази нощ майка й направи бъбречна криза и я отведоха за пореден път в болницата. Гледаше как се превива от болка, скимти като ранено животно и малкото й сърчице се свиваше в туптяща топчица, попаднала сред острите шипове на огромен бодил. Приближи до децата. Искаше да откъсне черешки и да ги занесе на майка си в болницата. Опита да се усмихне, но не й се отдаде. Усещаше че сълзите й ще потекат като развален кран на чешма. Живееха близо до болницата. Веднъж децата като обикаляха наоколо, улисани в детските игри, стигнаха до телена мрежа, зад която видяха сградата на моргата. Намираше се в запустяло място в края на болничния двор. Тогава през главата й премина мисълта че никога не беше виждала умрял човек. Когато дядо й умря, не я вземаха на погребението, защото е малка, а той живееше в едно далечно селце. Същото се случи и когато любимата й баба която разказваше най – хубавите приказки отиде на небето. Не знаеше какво ще се случи с майка й. Много често я прибираха в болницата при поредните кризи. Веднъж когато цял месец я лекуваха, накрая я оперираха по спешност и отстраниха единия бъбрек. Щял да се пръсне в нея и да умре. Оттогава тази мисъл за умрял човек я човърка и стърже съзнанието й. И сега гледаше децата с празен поглед. Бодлите на страха се забиваха в малкото й сърчице. Виждаше майка си като бяла птица с разперени криле, която се кани да отлети при ангелите на небето. Мая се измъкна тихомълком от децата. Изтича до запустелия двор на болницата. Промуши се през телената ограда и набързо се озова до сградата на моргата. Разгледа я от задната страна. Имаше няколко малки прозорчета с железни решетки. Не бяха високи. Очите й трескаво шареха наоколо. Видя разхвърляни тухли. Пренесе няколко със слабите си ръчички. Направи стъпало под единия прозорец. Огледа се. В запустелия двор нямаше жива душа. Страхът, който се разливаше в тялото й като пълноводна река, постепенно се втвърдяваше. Пробождаше съзнанието й като ледена шушулка. Не виждаше нищо наоколо. Впери поглед в малкото прозорче, зад което се намираше тайнството. С тънки пръстчета улови желязната решетка. Премигна няколко пъти и отвори очи. Леденото копие започна да обхожда пространството. Празно. Няма никой. Видя три маси, покрити с бяла мушама, подредени в редица. В една витрина забеляза някакви стъкленици. В тях имаше нещо. Навярно органи от човешки тела. До стената видя изправени два манекена, на мъж и жена.Телата им бяха като разтворен гардероб в който се виждаха частите на тялото. Не ги разпознаваше. Беше малка и не бяха учили анатомия. Позна само сърцето. Любопитството и беше наполовина задоволено. Не можа да види белите птици на масите, готови да отлетят в небето и да се превърнат в ангели Но знаеше, убедена беше че ако нещо се случи с майка й, тя непременно ще бъде ангел, който ще й говори от небето. Леденото копие започна да се стопява. Страхът отново се разля по тялото, но потече с бистри, пречистени води. С тях щеше да напоява ангела, в който майка ѝ някога ще се превърне.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 38, май, 2022