Ангел Николов - Изборът

Изборът

Мъжът слезе от автобуса и без да се оглежда тръгна по десния тротоар на улицата, която водеше към погребалната агенция. Бяха му изпратили адреса и той вървеше уверено, без да сe оглежда. Раменете му бяха изпънати назад, брадичката предизвикателно повдигната нагоре, очите се взираха в далечината. Не обръщаше внимание на пешеходците, не забелязваше прелитащите коли по сивия асфалт, подновяван твърде нескопосано, за да заприлича на изравнени със земята гробове, но без задължителните атрибути – плочи и кръстове.

Някъде напред, на левия тротоар, видя табела и без да се оглежда пресече улицата в съпровод с автомобилните клаксони на ядосаните от  безразличието му шофьори. Витрината на погребалната агенция беше огромна, цветна, с изложени паметни плочи с усмихнати лица като че ли всички, преминали в отвъдното, се радват, че са напуснали земния свят.

Мъжът спря пред витрината, огледа я съсредоточено, направи още няколко крачки и влезе в просторната зала с няколкото  модели ковчези, от най-евтините до най-скъпите, с изящните мраморни плочи в различен размер според финансовите възможности на починалия и неговите близки. Посрещна го усмихнато момиче, което говореше по телефона, но като го видя, побърза да завърши разговора и лицето му придоби онзи характерен за опечалените хора израз. 

-С какво мога да ви помогна? – попита то.

- Искам информация! – каза отривисто мъжът.

-За какво се отнася? – побърза да каже момичето с все така със скръбен вид.

-Вашата погребална агенция е избрана да погребе бившата им съпруга.

-Как се казва, моля? – попита момичето и включи компютъра.

-Няма значение, нали е мъртва?

-Но, моля ви, трябва да зная името й, за да разбера къде ще бъде погребана.

Мъжът махна с ръка нетърпеливо.

-Няма значение къде ще я погребат, искам само да присъствам.

-Но господине, днес имаме три погребения в три различни гробищни паркове? – възкликна момичето. – Без да кажете името й не мога да ви информирам…

Мъжът гневно се взря в очите й.

-Не мога дори да го произнеса, така че забравете, по-добре ми кажете адресите на гробищата ви? 

Обърканото момиче възкликна:                 

-Но те не са мои, на общината са.

-Не ме будалкайте, а ми напишете адресите! – настоя мъжът.

Момичето побърза да изпълни желанието му и внимателно го проследи с поглед докато напускаше погребалната агенция и спря едно минаващо такси. В очите му се четеше искрено объркване, не беше попадала на такъв клиент, обикновено хората бяха тихи, внимателни и търпеливи. Смъртта все пак трябва да се уважава?

Историята по-нататък се оказа странна и необичайна. Наелият таксито мъж предупреди шофьора, че трябва да посети и трите гробищни паркове, название, твърде свободно използвано, тъй като навсякъде изгледът беше един и същ – високи треви и саморасли храсти и дървета, всичките болни от рахит и всякакви други болести, загрозяващи  последния дом на благо починалите. Шофьорът само повдигна рамене, но огледа добре клиента си с мисълта дали има пари, за да плати този странен курс. Мъжът забеляза погледа му, извади няколко банкноти и му ги показа. Бяха повече от достатъчно, реши шофьорът и доволно се облегна на облегалката, решил, че сделката го устройва.

В първия от погребалните домове, където близките се сбогуваха с починалия, имаше поне петдесетина опечалени и мъжът яростно стисна със зъби, не вярваше бившата му съпруга да има и трима приятели. Върна се в таксито и шофьорът пое по новия маршрут. Беше търпелив човек, обичаше да разговаря с клиентите си, а този възбуждаше любопитството му. Искаше му се да го попита, но не го направи, забелязал гнева, превърнал лицето му в отвратителна маска. Реши, че може би сам ще заговори, никой не можеше да мълчи дълго, обзет от гняв. Гневът е бич, винаги оставя дълбоки следи. Рано или късно мъжът ще проговори. 

Във втория гробищен парк също имаше много опечалени, което отново разкраси лицето на мъжа, този път маската изразяваше страх. Шофьорът забеляза промяната докато мъжът сядаше в таксито, погледна го очаквателно и като не получи отговор на немия си въпрос, насочи таксито към последния гробищен парк. Той беше най-отдалечен от града и пътуваха повече от десетина минути. Когато таксито спря, мъжът не слезе веднага. Нещо беше го спряло. Може би и той не знаеше, По лицето му пребягна тъмна сянка, очите му почти се затвориха. Не му е лесно, помисли шофьорът, или жена му е била много добра, или усойница, но и в двата случая той е вбесеният, може би и нараненият, поне ако се съди по държането му в таксито и извън него. 

-Ще те изчакам – каза шофьорът и замълча.

Мъжът едва ли го чу, отвори вратата и бавно, сякаш едновременно решаваше нерешим казус, слезе, постоя малко и внезапно се разбърза. Беше видял, че изнасят ковчега с тялото на бившата му съпруга, следвано от трима мъже и две жени. Самотният мъж беше собственият му брат, отрекъл се от него заради съпругата му. Вървеше спокойно, с твърда крачка, не поглеждаше настрана, но и не гледаше в открития ковчег. Беше проклет, създаваше проблеми от злоба, успя да разруши брака му, след развода се ожени за нея, а сега я изпращаше в земята без да прояви и най-малка заинтересованост. Беше успял да го нарани и всичко останало нямаше значение. 

Шофьорът се показа над спуснатото странично стъкло.

-Няма ли да отидеш, целия град обиколихме, а ти стоиш като закован за земята? Това не го разбирам. Какво, отлагаш нещо, което не мога да разбера, или задраскваш част от живота си, или отричаш, че си дошъл до тук само да похарчиш малко пари за такси?                        

Мъжът ес обърна и го погледна с остър, не търпящ поглед.

-Затвори си плювалника! Всичко това не те засяга. Дошъл съм, защото съм искал, ако поискам, ще си тръгна веднага. Това си е моя работа, а не твоя.

-Което си е истина – съгласи се шофьорът миролюбиво, - исках само да помогна.

-Всички искат да помогнат, мамка му, а аз не искам помощ, отказал съм се от всичко, след развода продадох апартамента, напуснах града и е запилях по света, даже не знаех къде се намирам, а ти искаш да ми помогнеш. А, не, отрекъл съм се от всичко, захвърлил съм дори спомените си, преживял съм пъкъла си и сега не искам нищо.

-Че защо тогава си дошъл? – изрази учудването си шофьорът.

Мъжът изненадано ес втренчи в лицето му.

-Защото исках! – отвърна ядосано.

- Ми добре, върви де, виж я в ковчега, за да не се питаш утре дали е била тя или някоя друга, така де, установи факта и после си живей живота, човек се отказва от какво ли не, та една жена ли няма да прежали, днес светът е такъв, брак без брак, все едно, с жена и без жена, пак същото, щото ние, мъжете, мразим да даваме, само искаме, е, поне при мен е така.                

-И сега ще опяваш като поп ли?

-Че ние, шофьорите, сме наполовина попове, знаеш ли колко хора са се изповядвали в това такси? Повече, отколкото в която и да е черква. Виж, ние, съвременните хора, обичаме да страдаме, така де, отричаме се лесно, отлагаме решаването на проблемите си за по-добри времена и това ни харесва, даже обичаме да мразим, заради самата омраза, така да знаеш, всеки, който се качи в таксито ми, псува, обвинява, изразява презрението си към всички, а после, ако пътуваме по-дълго, се умълчава и аз си мисля, ето, и този мрази живота, но не мисли за умиране, иначе защо ще се вози в такси като може и да се поразходи, градът не е голям и още по-малък ще става защото хората умират, заминават за чужбина, а там, като ги стегне чепикът, крещят държавата да ги спасява, като че ли тя ги е изпратила насила вън от границите си.

Мъжът, взрял се в лицето на шофьора, изведнъж се връща на мястото си до него и пита:

-Има ли наблизо някой бар?

Шофьорът повдига рамене, поглеждайки към гробището.

-Тук едва ли, никой не се е върнал, за да отрече, но наблизо наистина има, нарича се “В правия път“, и стрелка, която сочи насам.

-Закарай ме тогава, не ме интересува нищо, и тя да е умряла, и да е жива, все едно, отрекъл съм се и така ще бъде! Едно уиски е за предпочитане от едно гробище, а дори и един нахален шофьор на такси. Ето ти парите, с почерпката, довечера пий за един изгубил вярата си в живота, но жив по необясними причини. И знай, каквото и да ти се случи,  обърни му гръб, иначе ще изгубиш в себе си, и няма да намериш път навън.

-Значи вече си спокоен и нищо не те тревожи?!          

-Да застанеш срещу течението не е лесно, но често се налага, нали? Понякога рядко, друг път, отхвърлили грижите си се опитваме да бъдем различни, но се случва толкова рядко, че забравяме дори себе си. Е, аз постъпих както пожелах, тази, която тревожеше духът ми, вече я няма, брат ми, негова работа как ще живее, и дано уискито е хубаво, от него не мога да се откажа, все нещо трябва да ни сближава, хора сме с цялата си проклетия, имаме право на избор, нали, ти какво мислиш?!

Мъжът беше вече слязъл от таксито и шофьорът само махна по посока на бара, чиято врата беше широко отворена, а отвътре се носеше весела мелодия.            

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 45, ноември, 2023