Ана Цанкова - Изгубеното поколение

Когато се родихме беше зима. Мечтаем за голямото светло утре. Няма нито един спасител в поезията на Ана Цанкова.

Александър Арнаудов

ние сме изгубеното поколение

когато се родихме беше зима
правехме снежни човеци
ботушите ни се пълнеха със сняг
имахме телефони с шайби и фотоапарати с лента
записвахме музика на касетки
купуваха ни дрехи от сергиите
викахме духове и дама пика
попълвахме лексикони

мечтаехме за голямото светло утре
докато родителите ни варяха буркани с лютеница
и компот от круши
започвахме работа само за малко парите не стигат
после ще уча

ще уча
ще ме приемат в университета
ще стана учител лекар космонавт
библиотекарка
ще започна бизнес

а мама и татко ще си почиват
очите им ще се усмихват
и ще пеят онези песни които пеят само с приятели

когато са щастливи и им е топло

а масата е достатъчна да ги събере и нахрани

но ние
ние сме изгубеното поколение
и ботушите ни се пълнят със сняг

родихме се в зимата на света

и все още мислим

че ако има слънце
ще ни открият

задушница

оставям две пълни
чаши на масата

на сутринта
едната е празна

Сийморово детство

вървя
и вървя
през ръжта

а няма
нито един
спасител

котката спи

чета за любовта на Бродски и Марина
пия кафе
и не е нормално
да съществувам в тъмнината
да съществуват в тъмнината
спящи хора и улици и думи
да се случва или не нещо някога
сега в момента преди разсъмване
когато то вече се е случило и не се сбъдва
като ново начало защото такова не съществува
отрязано е като плитка на момиче
има го като сребърна следа на охлюв
проблясваща в сумрака

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 42, март, 2023