Ана Цанкова - Изгубеното поколение
Когато се родихме беше зима. Мечтаем за голямото светло утре. Няма нито един спасител в поезията на Ана Цанкова.
Александър Арнаудов
ние сме изгубеното поколение
когато се родихме беше зима
правехме снежни човеци
ботушите ни се пълнеха със сняг
имахме телефони с шайби и фотоапарати с лента
записвахме музика на касетки
купуваха ни дрехи от сергиите
викахме духове и дама пика
попълвахме лексикони
мечтаехме за голямото светло утре
докато родителите ни варяха буркани с лютеница
и компот от круши
започвахме работа само за малко парите не стигат
после ще уча
ще уча
ще ме приемат в университета
ще стана учител лекар космонавт
библиотекарка
ще започна бизнес
а мама и татко ще си почиват
очите им ще се усмихват
и ще пеят онези песни които пеят само с приятели
когато са щастливи и им е топло
а масата е достатъчна да ги събере и нахрани
но ние
ние сме изгубеното поколение
и ботушите ни се пълнят със сняг
родихме се в зимата на света
и все още мислим
че ако има слънце
ще ни открият
задушница
оставям две пълни
чаши на масата
на сутринта
едната е празна
Сийморово детство
вървя
и вървя
през ръжта
а няма
нито един
спасител
котката спи
чета за любовта на Бродски и Марина
пия кафе
и не е нормално
да съществувам в тъмнината
да съществуват в тъмнината
спящи хора и улици и думи
да се случва или не нещо някога
сега в момента преди разсъмване
когато то вече се е случило и не се сбъдва
като ново начало защото такова не съществува
отрязано е като плитка на момиче
има го като сребърна следа на охлюв
проблясваща в сумрака
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 42, март, 2023