Ана Цанкова – Няма страшно

В утробата на керамични сърни и мрачни спомени сричаме тъмнината си. Няма страшно – в края на света и между редовете на Ана Цанкова.

*
счупвам неволно
любимата
крехка
керамична сърна
спомен от дядо

прибирам скришом тялото й
купувам лепило
купувам си бира
изчаквам всички да заспят

внимателно започвам
да нагласям парченцата
залепвам пръстите си
пия

сърната полека възкръсва
изправя се на нозете си

последното парче не пасва

всъщност
строшавам неволно живота си
купувам си пиене
лепило
паля свещи

изчаквам всички да заспят

препрочитам съобщения от приятели
в които пише

н я м а с т р а ш н о

писани по друг повод
но да
няма страшно

страшното е друго

последното парче не пасва

(...)

свила съм се
във вътрешността
на сянката си

сричам
изписвам стените на въздуха думи
въпроси

сричам

къде са щъркелите
къде е пролетта
къде е слънцето
къде сме

сричам тъмнината

тъмнината ви

тъмнината
ни

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 47, март, 2024