Александър Стрейнджлъв - Само, любов

Александър Стрейнджлъв е производител на документално кино без камера. Откъсът е от биографичния роман "Self, Love" за живота и смъртта на моя близък приятел Алън Джаксън и израстването ми чрез него. От запознанството ни в Арт-Хостела, до усилията, нужни да кремирам достойно човек, отдавна отхвърлен от обществото като никому ненужен. Откъсът, който изпращам е най-широкият и сбит сбор от негови разкази, съхранени единствено в паметта ми и претърпели неизменното качество на документалното кино - да изглеждат, както ги виждах аз, а не, както бяха.

Предговор към „Само, любов“ (Self, Love), роман на Александър Стрейнджлъв

Още от началото, Алън Джаксън беше труп на колела. Първият му успех бил катастрофа с мотор в края на гимназията – така и не уточни чия е била вината, но кола се блъснала в него и мотора му, привидно осакатявайки и двамата. Развълнувано си спомняше присъдата на съдията – истински брутална глоба за шофьора на колата и обезщетение за жертвата – както и ужаса на правосъдните служители при мисълта, че такъв мил, млад човек като Алън Джаксън може да се превърне в инвалид преди 20-тия си рожден ден.

Отнело му месеци да проходи отново, но той описваше тайни свирки от стари гаджета, джойнтове вмъкнати от медицинските сестри и какви ли още не топсекретни грехове. Така и не можеше да се сети за точната сума пари, която е получил от катастрофата – само казваше, че е било повече, отколкото е смятал за възможно. Не е могъл да отиде в университет през тази година, но далеч не съжаляваше за това. „Имах кинтаж.“ Единствената трагедия била потенциалната загуба на краката си, за която докторите го били подготвили. За краката си, той си поплакал в онова иначе безгрижно болнично легло. „Ама само една вечер, и после се стегнах,“ както бързо добавяше.

//

Това бележи началото на Алън Джаксън като човекът, в който се превърна. Той израсна в Съри, по неговите думи страшно скучна дупка близо до Лондон. Семейството му е било сравнително заможно, но знам това само косвено от разкази за ваканции в Малта и Ибиза. Баща му е служил в британските военновъздушни сили, майка му е била домакиня от Северна Ирландия. Така и не си изгубил краката, като вместо това направил някакво чудодейно оздравяване, което никой не можел да обясни.

„Исках да си купя нов мотор“ – абсолютен израз на характера му. Примирил се просто да инвестира в хашиш и да се премести в Лондон. Това беше преразказано в изумителна дълбочина. Дрешниците преливащи от хаш и кока, пачките от паундове по масата, загубените партньори и спечелените врагове. Сбивания, напивания, предрусване, недопушване и всичко останало на най-високата възможна резолюция.

Това не продължило дълго. „Спрях да се занимавам с хаш, щото тъпите афганистанци спряха да го продават.“ Първоначалните пакети, щамповани с черепи и кръстосани калашници, спрели да пристигат в Лондон и за Алън това било знак той също да изчезва. Използвал опита си като дилър, за да стане високопоставен служител на Американ Експрес. Без да се усети, станал съпруг и баща. Иронията, ако не пълната мистерия на тази уж естествена промяна в живота му, той набързо обясняваше с любимата мъдрост – „Бяха различни времена.“

Работите му го задърпали, уж против желанието му, все по-дълбоко в отвратително пристрастяване към кокаин, което обхваща повечето събития в живота му като млад възрастен. Разказваше ми за няколко грама Чарли в скучни дни, подивели сбивания с щеки за билярд в добрите дни. Бракът му пропаднал с времето, но той бачкал доволно. С нескрита гордост, той описваше костюмите и колите и къщите, които е притежавал в Лъндън Таун, като едва се сдържаше да не подскача на всяко множествено окончание. На Алън му отиваше да е успешен. Останалата част от живота му все беше проблемът.

//

Разводът го ебал отзад – някак си, не го е предчувствал. „Кокаинът те кара да се държиш като абсолютна путка, знаеш ли?“ Той не е знаел. Обаче си имаше запаметена минипиеса за всеки път, когато разказваше историята.

АДВОКАТ: Добре, г-жо Джаксън, каква е причината да поискате развод от съпруга си?
ЕРИКА: Той работи твърде много.
АДВОКАТ: Г-жо Джаксън, това едва ли заслужава развод.
ЕРИКА: Той е лош съпруг и безгрижен баща към децата си.
АДВОКАТ: Насилвал ли Ви е?
ЕРИКА: Не, никога не ни е посягал.
АДВОКАТ: Насилвал ли Ви е емоционално?
ЕРИКА: Понякога е много груб.
АДВОКАТ: Еми, госпожо, не смятам, че това е достатъчно добра причина да се разведете със съпруга си и... [поглежда документите] да настоявате за пълно попечителство над децата му и повечето, ако не всичката му собственост.
ЕРИКА: А... Той е пристрастен към кокаин.

Няма вече костюми, няма вече коли, няма вече къщи. Ерика казала на децата, – две малки момичета наиме Холи и Тигън – че тати вече не ги обича и си тръгва.

Той описваше серия ужасни разговори, в които разпитвал жена си за сексуалния ѝ живот още преди раздялата. „Знаех, че кучката чука някой друг, защото аз със сигурност не я чуках.“ Тези разговори проникнали и в съдебното дело по развода, където тя се заклела на съдията, че не само останала вярна на мъжа си наркоман, но и травмата, нанесена от Алън, я е унищожила напълно, превърнала я в емоционален инвалид, който никога повече не може да обича или да бъде обичан. Единствената любов, която ѝ останала в живота била към децата ѝ.

„Знаех, че курвата лъже.“

На Алън му позволили да вижда децата през уикендите. Каза ми, че никога повече не било същото за тях – да виждат татко от време на време по график – но съм сигурен, че и той се е чувствал подобно. Искал да знае причината за тази промяна, която му изглеждала твърде произволна. Имало време, когато Ерика можела да изшмърка не по-малко бял прах от Алън, макар че преди да стане майка.

Душата му била гнус, подгизнала в гориво, безпаметна гора от омраза. По-малката дъщеря, тогава не повече от шестгодишна, невинно драснала клечката.

„Запозна ли се с Марк, новия приятел на мама?“

//

Алън обмислил дали да убие жена си, но нямало как – нали някой трябва да гледа децата? Помислил дали да се самоубие, ама само за кратко. Все пак, той е жертвата в цялата ситуация! Останало само едно нелогично решение.

„Щях да разпъна измекярското копеленце, което чука жена ми.“

Планът бил прост – вземи пневматичен такер и причакай новото гадженце на жената пред къщата. Когато Марк се върне от работа, Алън ще му предложи няколко добри тупаника – ХУА-ЧАА! – после един ритник и ще го завлачи до входната врата. Ще започне с лявата ръка, като я държи върху касата на вратата и после – ЩРАК! После и дясната – ЩРАК! С врага обездвижен и обезоръжен, Алън ще му срика капачките на пихтия – ХРАС! ПРАС! И накрая, краката – ЩРАК ЩРАК! „Хем символично, хем практично,“ казваше той сериозно.

Заради развода живеел при най-добрия си приятел Джеймс, партньор от златните години на хашиш, както и собственик на такера, който Алън смятал да ползва. Когато Алън грабнал си оръжието и тръгнал, Джеймс го засякъл на вратата и го питал какво става. Алън не се притеснявал да си разкаже всичко, та и щракането и праскането.

„Ал, това е ужасна идея,“ казал Джеймс, съветвайки го да обмисли други методи. Алън, обаче, не помръдвал по темата. „Добре, тогава и аз идвам,“ решил Джеймс.

Приятелят му карал бавно и спокойно говорел на потенциалния мъчител. Да пребие копелето е даденост, но с тоя такер Алън ще попадне в неспасяема ситуация и ще направи Марк мъченик, което само ще циментира връзката му с Ерика и децата.

„Джеймс, ще разпъна копелето.“

Също така, в това няма никакъв смисъл, Марк не се е запознавал с Алън. Много вероятно Ерика не е споменала нищо за брака – ако е разказвала нещо, със сигурност е било най-лошото. Защо да страда, че е чукал наскоро разведена жена?

„Ще. Разпъна. Копелето.“

Най-накрая пристигнали. Алън си седял, зяпайки гъзарската къща, която е купил, и нагласил погледа си пред гаража. Джеймс примлъкнал, недоумяващ какво да каже.

Изведнъж, някаква кола паркирала пред гаража на къщата. Двамата веднага знаели, че това е Марк. Кръвта скочила в ушите на Алън. Когато мъж излязъл от колата и тръгнал с ведра стъпка към входната врата, Алън уверено дръпнал дръжката на колата. С един крак навън, Джеймс го дръпнал силно за тениската. Озверен и настървен, хвърлил свиреп поглед на приятеля си.

„Ами ако беше ти? Ако някой луд те беше разпънал, задето си чукал някаква жена?!“

Воала. Джеймс най-накрая успял да проникне. Алън го зяпал като бито магаре, мислейки за себе си в контекста на себе си. Не за дълго, само няколко секунди.

Предната врата се отворила, после предната врата се затворила. Марк влязъл необезпокояван вътре и двете момичета го посрещнали развълнувани.

„Той ми спаси живота.“ Искрени думи на човек, който така и не видя килия отвътре.

Животът на Алън се промени тогава, съвсем леко. Никога не е бил светец - често описваше себе си като „пънк бонобо, с хвърлянето на лайна и всичко останало.“ Но мисля, че част от него извърши разпъването онази вечер и си остана там, объркан и в кръв. Оцеляването беше много ниско в списъка на приоритети на Алън. Сигурен съм, че да живее разведен е било по-трудно за него, отколкото да измъчи някакъв произволен човечец. Той просто не беше сигурен дали е по-трудно от затвор.

//

Животът предостави на Алън още една съпруга – Саманта – и още едно дете, чието име не помня. Издържал и една година след раждането му преди да напусне. Той продължавал да си шмърка доволно, а Саманта била алкохоличка.

След като пак загубил всичко след развода, решил, че е време да се маха от Великобритания. По негови думи, една вечер отишъл до един глобус, завъртял го силно и боцнал с показалеца си на произволно място. Под пръста му се оказала Литва, което той приел безпристрастно. Едно от хобитата му било да работи с дървен материал, така че си намерил работа в дърводелска компания във Вилниус.

Алън останал сам в Литва за две или три години. Опитал се да си намери приятели, но никой не говорел английски и на него не му се учело литвийски. Било най-студеното място в живота му, буквално и преносно. Но му помогнало да спре кокаина. „Какъв е смисълът да шмъркаш, ако няма какво да правиш после?“

За нула време станал мениджър на дърводелницата – англичанин от Американ Експрес през ранните 2000-ните в Литва си било престижно нещо, пък и Алън знаеше как да впечатлява. Но някои вечери оставал след работа и работил с машините, като си правил мебели или други проекти. Занимавало му мозъка.

„Та, режа си едно дърво на такъв огромен банциг и, Сашо, това съм го правил хиляди пъти, сещаш ли се? Може би милиони, кой знае? Много. Никога дори не съм си късал ръкавица, бях страшно добър. И една шибана, ледена вечер си бачкам долу, както винаги, просто си режа летвите – БЪЗЗЗ... БЪЗЗЗ... БЪЗЗ-сляс!

„Веднага си сложих ръката на средния пръст на дясната ръка. Не бях усетил болка или нещо такова, ама ей така инстинктивно го грабнах. Държа го здраво, а той още е просто топъл, ама изведнъж има толкова много кръв и знам, че ей сега се ебах. Стоя си там за момент, мисля си, трябва да погледна, трябва да погледна, трябва да погледна. Поемам дълбоко въздух, вдигам си лявата ръка – ПФФФЛЛЛ ПФФФЛЛЛ кръвта се изстрелва през цялата работилница като филм на Тарантино – хващам го пак с лявата ръка. Половината пръст го няма.“

Изтичал нагоре по стълбите до секретарката, която била единственият човек останал в офиса и, за щастие, един от тримата служители, които разбирали английски. Тя точно се оправяла да тръгва, докато допушва цигарата си. Алън не искал да я паникьосва, така че си сложил крива усмивка и направил усилието да ходи спокойно към нея, макар задъхан. Покашлял се учтиво и казал, „Извинете, много съжалявам, че Ви безпокоя, но може ли да ме закарате до болницата?“

„Да. След цигара.“ И продължила да си пуши.

Алън останал на място, само леко озадачен. „Това наистина е спешно, за жалост, и не мога да карам в текущата ми кондиция, затова ще Ви помоля да загасите цигарата си и да побър-...“

Един показалец, изправен заплашително пред лицето му. „След. Цигара. Чакаш.“

Алън сменил тактиката. Досега държал кървавата си ръка под бюрото, но вече не – с едно подло движение, той насочил обезобразения си пръст към жената и открил раната (той винаги пресъздаваше тази част с виртуозно движение, което комбинираше аспекти на Спайдърмен и Хари Потър). Силна струя кръв погълнала секретарката, превръщайки я в своеобразно платно за спешността на ситуацията.

Една секунда би била достатъчна да убеди когото и да е, така че Алън върнал здравата си ръка върху пръста. „Другата половина е в палтото ми. Хайде да ТРЪГВАМЕ!“ Макар паникьосана, тя тръгнала към колата.

//

Животът не бил подготвил Алън за ужасите на източноевропейското здравеопазване. Никога не бил виждал медицинско заведение извън Обединеното кралство. Нека кажем, че е имал очаквания. 

Никой не говорел английски в болницата. Той не разбирал формуляра за постъпване, а секретарката си била шута в момента, когато Алън стъпил извън колата. Сравнително на гьотере успял да попълни документите, омазани с кръвта му. Изчакал аудиенция с доктор в пост-апокалиптичния интериор на спешното отделение във Вилниус, зяпайки привидно безкрайната опашка болни, наранени и умиращи литвийци.

Щом го приели в кабинета, му посочили къде да седне. Той обяснил ситуацията си наполовина с пантомима, наполовина със звукови ефекти, и извадил отрязания си пръст от джоба на палтото. Показал как го завинтва на ръката си и го подал на доктора, който поогледал отрязания крайник и направил много подозрително, „Хммм.“ 

Отникъде, трима здрави момчета зад Алън нежно сложили ръцете си върху него. Докторът почнал да бърка в чекмеджетата и извадил една много голяма пила.

„Сега, отне ми малко време да разбера какво става, бях загубил страшно много кръв! Ако щеш ми вярвай, първата ми мисъл беше, „Абе, това ренде ли е? Защо биха държали кашкавал тука?“ Ебаси. Майката. Когато тоя мъж тръгна към мен с пилата и ония големи, космати ръце ме натиснаха надолу, едва не се насрах.“

Без успокоителни, без обяснения.

Медицински екип от Вилниус успешно изпилил, каквото оставало от средния пръст на Алън до първата фаланга. Той не помнеше нищо от реалната процедура. Спомените му започват отново, когато излиза от болницата, застава на предния вход насред тъмния сняг и решава да си свие цигара. Отворил си тютюна, извадил си листчетата отвътре и замръзнал на място. „Първата ми съзнателна мисъл след онази процедура беше „Как по дяволите ще си свивам цигарите сега?“ Втората ми мисъл беше, „Веднага се разкарвам от шибаната Литва."

Този път не въртял глобуса, вече си имал изисквания. Първо на първо, трябва да е някъде топло, горещо, задушаващо! Също така, трябва да е евтино, за да му позволява по-свободно съществуване спрямо работа. „Никога не бях чувал за България, но звучеше идеално. Потърсих го в Гугъл – изглеждаше страхотно! Намерих някакви снимки на села и си помислих перфектно е! Та, намерих една къща със стая под наем и се изнесох от Литва. Не се чувствах зле или нещо такова, просто се радвах да се разкарам на топло. Някъде, където НЕ Е Литва.“

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 45, ноември, 2023