Александър Арнаудов - Асоциална дистанция
Петък вечер е, а ние дълбаем в нищото. Сезоните атрофират задушени от тишината на крайните софийски квартали. Детето в нас заспива за последен път, когато четем новите стихове на Александър Арнаудов.
асоциална дистанция
Oh starry starry night! This is how
I want to die.
Ан Секстън
последните секунди безсъние
са най-свирепи
увисват на светлината
и страхът че всеки те гледа
хищно затяга въжето
животът е честен за всички
малката кибритопродавачка
гори на клада
като древни сънища
опитомени в модерния свят
алгоритъма не дискриминира
всеки иска да умре
това не е посмъртно стихотворение
гражданска метафизика
облаците се изплъзват
между пръстите
всяка дума е паметник
на незнайния воин
кратка история на човека
само Бог знае езика
на който мълчим
и сънува
как умираме като звезда
притеглена в обратното на тишината
марширувахме под радиоактивния дъжд
Дева Мария е самотна майка
честит 8-ми март
на тайната вечеря има само жени
детството е моето гробище
тишината ме задушава
като непозната посока
толерантност
линията между живота и смъртта
е краен софийски квартал
където минутите минават
по-бавно от края на света
а времето е върха на игла
зашила крилата на слънцето
(през зимата всички сме равни)
отвъдното е обществена сграда
където вечно чакаш реда си
на гишето с надпис -
светът е в почивка
някой носи очите ми
небето прилича на мен
и не познавам човека
открил себе си
клуб 27
дните се трошат
и дори не показват сезона
опитомил оставащите разстояния
на 18 демо версията свърши
погледът се спуска
в нищото на очите
безкрайността е пожар
който е все по-малък
сезонна атрофия
в очите на баба
още виждам дядо
на младини
постпандемичен период
в деня на мъртвите
трия имена
от телефона
дезинформация
гробът ми е безименен камък
хвърлен
милиони години назад
ретроспекции
броим наобратно дните
в паметта ми
няма оцелели
*
моля се на детето в мен
всеки път когато заспи
да е за последен път
преписвам болката
на всички езици
защото на този свят
обичаме само мъртвите
светът като воля и представа
в петък вечер
животът ми подава ръка
бавно изливам небето
обратно в чашата
биполярно разстройство
дълбаеш в нищото
и потъваш в себе си
там сянката изчезва
и заключва вратата отвътре
с надпис
забранено за посетители
(вкъщи наричаме смъртта
семейни проблеми)
тъмнината не остарява
с годините кожата ѝ прозира
като пролетно слънце
обелило рана в небето
над мъртвите сгради
преливащи времето
за 18 разрушителни обиколки
на вечния студ
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 34, септември, 2021
