Александър Иванов - Записки от източния фронт на сърцето

Домовете са обезкостени. Раждаме се в лудостта на съня. Тази зима не иска да свършва на източния фронт в сърцето на Александър Иванов.

Александър Арнаудов

ЗАПИСКИ ОТ ИЗТОЧНИЯ ФРОНТ НА СЪРЦЕТО

тази зима не иска да свършва
усещане за продължаващ и заобикалящ ни студ
точно толкова тихо стъпва смъртта
усещаме как приплъзва леденото си острие дълбоко в нас

недалеч оттук къщите са обезкостени
но не от дървеници
а от играчките на човека
забравил себе си и своята същност

силен в лудостта си
превърнал небето в дим

деца танцуват окървавени отвъд
защото тук са заровени в земята
майчиният писък не е достатъчен да ги събуди
нито металните вериги които скърцат над тях

някой се моли за спасение в тъмното
без да знае на кого

а молитвата му е потънала в разрухата
наред с приравнения със земята град
където писъка от падащите бомби
се е превърнал в химн на настоящето

град в който мъртвите
лежат над земята
живите под нея
а всички гласове са притихнали

не знаем как да ги спасим

защото лудия човек е самотен
и иска да ги спаси от собствената им реалност
като сподели с тях смъртта си
така загнездила се в главата му

парализата на битието
разяжда като тумор всичко наоколо
ужасът създаден от човека
се крие в руините на сърцето му

искаме да се излекуваме от лудостта
или да спрем безумието на човека
да вдигнем мъртвите от земята
да изтръгнем живите от ръцете му

да изгоним смъртта
от разрушения град
да не й даваме да наднича
през разрушените прозорци на бъдещето

да я спрем да се разхожда по улиците
сред металните играчки на човека
по червените полета и реки
да слезе от металните птици в небето

да не седи върху ботуша на зеления човек
да не танцува с децата в мазето
да не ги прегръща и отвежда
да стои далеч от бащите им

и всичко да бъде като лоша пиеса
като грозна метафора на живота
като това лошо стихотворение
като лошия вкус в устата

да го премахнем
да го хвърлим през прозореца
да го редактираме
да не се крием зад кривите зъби на мълчанието

толкова много искаме
а прешлените ни са сковани от страх

но всичко е един лош сън
сън в съня
роден от лудостта
сън от който никой
не може да се събуди

а зимата
продължава да гали с острието си
жените
децата
бащите
гласовете и небето им

стани Лазаре
или поне си отвори очите

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 38, май, 2022