Александър Габровски - Нямам нищо

Думите разкъсват реалността на хапки. Измиваме лицето си в светлината. Подаваме се от небитието и се увъртаме около Александър Габровски.

Александър Арнаудов

*
По-хубаво от всичко, което имам
е това, което съм имал.
Една родина, едно приятелство, един...
Изброявам с нежелание.
Споменът заглажда бръчките,
думите разкъсват реалността на хапки. 

По-лесно ми е да говоря за детайла.
По-лесно е по цяла нощ
да сгъвам чаршафите, да ги разгъвам,
отколкото да си позволя да забравя. 

Обещавам,
че това е последното стихотворение,
което пиша за теб.
Или предпоследното…

Измивам си лицето в светлината
на уличната лампа.
Всяко листо е помътняло огледало.
Лястовиците в небето над Пловдив
ни предпазват от полуда.
Калъфката на възглавницата ни
е пълна с въглени.
Предпочитам да отложа края.
Да увъртам, докато стихът се скъса

Изповед на куче, гонещо опашката си

Често се питам: Защо си там?
Защо не мога никога да те достигна?
Какво да правя, ако някога успея?

Ти, която вечно се подаваш от небитието,
която виждам всеки ден
с края на окото си.
Единствена и винаги присъстваща.
Едва забележима…
Ти.

Нямам нищо

Имам само обещания.
Нямам гребен,
имам само обещания за гребен.
Нямам лице,
имам само обещания за лице.
Нямам куче,
имам само обещания за куче.
Крещя в бездната:
Моля ви, да е къдраво,
да има ей такива, клепнали уши.
Бездната обещава:
Каквото поискаш.
Да, да, разбира се…
Бездната изобщо не ме слуша.
Като я попитам отново, ми казва:
Ще си помисля.

Големите са глупави!
Ще ги замерям с грах, докато поумнеят.
Лъжицата се огъва лесно в ръката ми.
Зеленото зърно лети във въздуха.
Лети и пропада в безкрайното разстояние
от моята лъжица
до дъното на неговата зеница.

Един приятел написа роман

Толкова нежен,
толкова труден за четене.
Написа го без мастило.
Роман за хартията.
Само страниците му ме караха да плача…
Какви влакна,
каква целулоза.
Тънка като плацента,
като кожицата на зърно грозде.
Тънка като купола на сапунен мехур.
Нито дразнещо, офисно бяла,
нито твърде жълта.
Нежно кремава - екрю.
Хартия с цвета на стара булчинска рокля.
С цвета на перде в дома на пушач.
С цвета на пресен восък.
Хартия меланхолична и еротична.
Имаше нещо възбуждащо в начина,
по който тя отмяташе себе си
лист по лист.
Хартия не твърде гладка
като гланцова брошура.
Не твърде грапава - като език на коте.

Колко облака острига?
Николко.
Колко небеса разпори?
Николко.
Колко ветрове разнищи?
Николко.
Колко бебенца одра?
Николко.
От какво тогава я направи таз хартия?
Няма да ти кажа.

Дощя ми се да не го познавах.
Капките попиват твърде бързо.
От мокрото хартията се надува и набръчква.

Жената от метрото

Аз.
Да, аз съм жената
с гласа от метрото –
механически нежен,
насечен през дума.
Знам, че никога не си го очаквал,
но имам лице със кафяви очи,
с бенка над дясната вежда.
Любимото ми число е петицата,
любимата ми книга – не знам.
Иначе моето име е Севда,
Галина, Симона, каквото поискаш.
Един ден ще ме срещнеш някъде
и няма да ме разпознаеш.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 38, май, 2022