Рени Васева - Някои катастрофи са неизбежни
Чуваме костите на мъртвите под стъпките си. Зимният вятър говори като призрак. Градът се слива с небето в поезията на Рени Васева.
Александър Арнаудов
*
Под стъпките ми
костите на мъртвите
блажено пеят.
Така си мисля аз
и тишина се стича
между пръстите ми
като свещен елей.
И стискам здраво
букетчето цветя.
Един разюздан
зимен вятър
простенва като призрак
между паметните плочи,
завихря се
около каменните кръстове,
подхвърля
във лицето ми прахта
от ланшна шума.
Понякога очите ми
залепват
върху камъни
с красиви, белоснежни
ангели,
орнаментираните вази,
празни и самотни,
се пълнят със дъждовен
еликсир
и канят сивите врабчета
да отпият.
Там, някъде във дъното,
тревите са погълнали
един самотен
бронзов кръст.
Тревите - жилава
и многобройна армия,
която живите
изкореняват трудно,
улисани във своя
шарен делник.
Под стъпките ми
костите на мъртвите
разравят твърдата земя,
изтръгват корена
на вездесъщата трева,
протягат
почернели пръсти
и благославят
моето завръщане.
*
Смъглиха се
кварталните улици,
панелите
потънаха в сумрака.
Отсреща две щастливи
тераси
отплуваха,
помахвайки
с няколко ризи.
В гъстотата мъглива
целият град
се сливаше
с това небе -
посивяло, отвъдно,
успяло вече
да ни погълне.
Ти хлопна вратата,
асансьорът издаде
своите астматични
стенания.
На стъклото
във стаята
бях залепила
ресници.
Ти прекрачи
към синята палуба,
чувах клаксона
на колата ти
как изсвирваше
във мъглата
като крясък
на улична птица.
После падах
във мрака,
който превземаше
всяка клетка
на болното тяло.
Ти напусна Итака,
а аз знаех -
ще чакам
случайното
твое завръщане.
Ще се взирам
в морето
на мъгливите спомени
и ще пазя духовете
на къщата...
*
Прибързаха слепите
декемврийски мъгли,
изтекоха
по магистралата,
потопиха
цяло кръстовище,
а молът бе просто
Титаник.
Светлините се давеха
в океана,
гаснеха срещу мен
в необята,
потъваха и се издигаха,
пулсираха
в тревожен сигнал.
Светофарите
издаваха оня звук -
като корабна сирена
в мъгла,
дето значеше само това -
премини.
Заледената снежна земя
премини,
премини през града -
тъжен айсберг,
за да видя в очите ти
своите дни,
да се скрия
в ръцете ти от нощта,
премини,
аз те чакам отсреща...
Някои катастрофи
са неизбежни.
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 31, януари, 2021