Марио Стоев-Анхело – Смъртта на поетите

Татко имаше стара пишеща машина. И майка ми много се дразнеше, когато той заседне на нея и защрака, може да е и два сутринта. Мисля, че марката ѝ беше ''Ерика'', но отдавна ги няма, нито него, нито машината.
Пишеше стихове и той, дедо поп, пишеше разкази, приказки...и даже на приказките рисуваше илюстрации... с акварел, майстор беше...
Та за пишещите машини по онова време...
Не знам защо имам спомен, че и те се регистрираха... за да им познават шрифта... да не би случайно някой да не напише нещо против мръсната комунистическа партия.
Сега бих се радвал да имам такава машина... то продават по антикварните сигурно, ама са цифри...
... А сега, какво? Ами, нищо! Няма го онзи чар... листата, мастилената лента... самият звук на клавишите.. Вярно е, че с компютрите е лесно, но в тях няма любов ... аз поне така мисля...

Марио Стоев-Анхело

 
*
в очите ми
плуваше човек
не исках да го давя

*

нощта

паяци спускат

прегради

на сутринта

ги късаме грубо

сякаш са някакви

сърца

*
Имам си сал
и колиба и
звездите ми светят
имам няколко думи
това е
и стига!
Ще си вържа люлка
в небето
и ръж ще разхвърлям
на птиците - клетите
ще почакам пак
юлският дъжд
и смъртта на поетите.

якето ми
онова с качулката
обличам го
обичам го
крие ме от света
с него ставам невидим
и само Бог ме вижда

петък 13-ти
идва
със Задушница под ръка,
черни котки
прескачат ковчези
мъртвите
раздават с обич ковида
вампирясал
за Бог да прости
житото ще поникне пак
някога.

*
сгънати думи
мисли обесени
свирят щурци
лодки отнесени
нови луни
на половинки разсечени
изхабен нож
свети сребърен
от любов изсечен е

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 30, ноември, 2020