Мирослава Панайотова - Поводите на тъгата

Родена съм на 10 октомври 1955 г. в гр. Първомай. Завършила съм българска филология и преквалификация по английски език в ПУ „П. Хилендарски”. Публикувала съм стихове, разкази, приказки, афоризми, есета, критика, преводи и журналистически материали в периодичния печат и в сборници, както и в онлайн български и международни издания. Издадени са няколко мои книги със стихове: „Нюанси”, 1994 г., „Бог на сетивата”, 2005 г., „Стомна”, 2014 г., „Шепот на листа”, 2017 г., авторски брой № 39 на международното списание „Содружество”, 2017 г., „Чувството зелено”, 2018 г., електронната книга „Старите неща”, 2018 г., както и две книги с художествена проза „Край, а после начало”, 2018 г., и „Пътеката на любовта”, 2018 г. и електронна книга с афоризми „Закони на общуването". Мои стихове са преведени на английски, испански и гръцки език. Наскоро мои стихове в превод на Виолета Бончева бяха публикувани в чилийското списание Altazor и в индийския сборник Brave world magazine. Член съм на Съюза на независимите писатели и на Движението Световни поети Movimiento Poetas del mundo.

*

Изгарям
облаци, а тухлите
все падат, падат, падат.

*
Животът ѝ прилича на пустиня
с четири стени.

*
Сви се вечерта
като внезапен таралеж
до пръстите ми мокри.

*
След облачното време
славеят
не иска да говори нищо.

*
Разтворила
                       ръце
                           пред книгата,
  стоя и чакам
      да се влее в мен
минутата
    на пълното
            отдаване.

*
По дланите ми лястовици падат -
гнездата на мига ненужно приютяват
на новото измислената шапка.

*
Безсмислени са
всичките усилия,
когато увенчават нищо.

*
Съмва се
след буря,
но не и след отсъствие.

*
Освен лицата
нищо друго
нямаше.

*
Изпуснах поводите на тъгата
и в лятното безумие на май
чертите осъзнах на чудото.

*
По струната на песента
танцува споменът Зора.

*
Не мога да постигна нищо,
сред ангели нали живея.

*
Разкъсани надежди
върху камък
падат.

*
Слънце и мъгла.
Отражение на храста във водата.
Любовно, мокро време,
но без дъжд.
Цяла съм изопната отвътре,
като че има цвете в мен.

*
Лицето звездно на нощта
наднича от прозореца ми в стаята.
Не знаех песента, научих я -
не мога да я пея.
Но в планината е небето,
съдържа и гори полето.
По-дълъг е денят от глупостта,
макар понякога обратното да мислим.

*
Приятно е понякога да гледаш
отблясъка на слънцето
върху метална рамка на легло.
Старите неща навлизат
в старите очарования.
Но някой казва ни,
че трябва да изхвърлим всичко старо.
И питам се -
нима ще ме изхвърлят от коритото,
ако съм река, ако съм бебе?

*
Две миди парят и изгарят.
Две тъмни миди ме изгарят
с морето в тях.
Горят дланта, очите и душата
и ме превръщат в бездна.

*
Някой каза,
че небето днес е ясно и прекрасно.
Млечен път показа
и свърши с някаква лъжа.
За миг помислих,
че компромисите също имат измерения,
защото ние сме само малко вечни.

*
Море,
разяжда ме твоето стенание!
Прогонва покоя,
оголва лъжата,
убива смъртта!
От едно се страхувам, море...
И много живот е равен на смърт!

*
Извива клони музиката
към извора на времето
и моли за още някакво безумие.

Безумието се заплаща
с усмивката на зрителя.
Чертае пясъци и те посипва с тях.

Водата намалява в извора.
Сигурно платно е времето.
Накрая те обвива.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 29, септември, 2020