Лили Христова - Вълчица

Представяме ви дебютната публикация на септемврийските страници на Нова асоциална поезия на Лили Христова, която представя себе си по следния начин: „Родена съм  в Несебър. Автор съм на 4 стихосбирки и белетристичен сборник. Носителка съм на годишната награда за поезия на Община Бургас за 2016 г. (плакет „Христо Фотев”), две награди от „Яворови дни” и др. Публикувала съм в сп.”Съвременник”, сп.”Знаци”, сп.”Море”.  Работя като начален учител. Живея  в Бургас.“ Успех и на добър час!

*
Пред неделната ми врата –
твоите обувки.
Носовете им
винаги сочат навън.
Приличат на
хипопотами,
смълчани в носталгия
по дивите пътища.
Влизаш.
Очите ти остават
върху носовете на обувките.
Пред вратата.

*
Искам да съм тиха планина,
върховете ми да бъдат силни
от безмълвие.
Птичият ми глас
да надживее
празните брътвежи.
С бистрота на ручей да обичам -
простичко, прозрачно и пречистващо...
Искам да съм планина, вглъбена
само в сетивата на сезоните
и сърцето ми да е вълчица,
осъзнала колко е потребна.

*
Северният вятър нарисува
върху стъклото
вишнева градина.
Затвори ме
в калъф от тишина.
Светът отвън
не вижда
как три сестри
разплитаха съдбите си
в душата ми...
Денят завърши като вуйчо Ваньо.
Венец от снежен цвят положих
и си простих.

Несебърска елегия

Помня
денят изплува от вълните
на изгрев пастелен.
Прашинки от слънце
посипват косите на мама...
В морския дом
стълбите вече не помнят
гората, но шумяха – листа
под леките стъпки.
Приказки, сенки,
заплетени мириси от старата къща – начало
на паметта ми.

*
Изгревът прогаря
небесната плът,
изтича
през
раните на облаците.
С атлазен съсък
диша брега
и сенки на птици потъват
в коприна от пясък.
Над морските хълмове
еретично съзрява
светлина...

*
С перо от гларус
да пронижеш
небесния лист,
за да чуеш
вика на морето –
това да оставиш в стиха.
Солен и единствен,
обречен
от първия дъх
край брега.
Не величие –
само солта
от водата на Господ.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 29, септември, 2020Представяме ви дебютната публикация на септемврийските страници на Нова асоциална поезия на Лили Христова, която представя себе си по следния начин: „Родена съм  в Несебър. Автор съм на 4 стихосбирки и белетристичен сборник. Носителка съм на годишната награда за поезия на Община Бургас за 2016 г. (плакет „Христо Фотев”), две награди от „Яворови дни” и др. Публикувала съм в сп.”Съвременник”, сп.”Знаци”, сп.”Море”.  Работя като начален учител. Живея  в Бургас.“ Успех и на добър час!

*
Пред неделната ми врата –
твоите обувки.
Носовете им
винаги сочат навън.
Приличат на
хипопотами,
смълчани в носталгия
по дивите пътища.
Влизаш.
Очите ти остават
върху носовете на обувките.
Пред вратата.

*
Искам да съм тиха планина,
върховете ми да бъдат силни
от безмълвие.
Птичият ми глас
да надживее
празните брътвежи.
С бистрота на ручей да обичам -
простичко, прозрачно и пречистващо...
Искам да съм планина, вглъбена
само в сетивата на сезоните
и сърцето ми да е вълчица,
осъзнала колко е потребна.

*
Северният вятър нарисува
върху стъклото
вишнева градина.
Затвори ме
в калъф от тишина.
Светът отвън
не вижда
как три сестри
разплитаха съдбите си
в душата ми...
Денят завърши като вуйчо Ваньо.
Венец от снежен цвят положих
и си простих.

Несебърска елегия

Помня
денят изплува от вълните
на изгрев пастелен.
Прашинки от слънце
посипват косите на мама...
В морския дом
стълбите вече не помнят
гората, но шумяха – листа
под леките стъпки.
Приказки, сенки,
заплетени мириси от старата къща – начало
на паметта ми.

*
Изгревът прогаря
небесната плът,
изтича
през
раните на облаците.
С атлазен съсък
диша брега
и сенки на птици потъват
в коприна от пясък.
Над морските хълмове
еретично съзрява
светлина...

*
С перо от гларус
да пронижеш
небесния лист,
за да чуеш
вика на морето –
това да оставиш в стиха.
Солен и единствен,
обречен
от първия дъх
край брега.
Не величие –
само солта
от водата на Господ.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 29, септември, 2020