Елина Иванова - Север

Губим себе си, когато слънцето отвори очи. Денят се пръска на парчета. Тишината е айсберг, а ние сме кораб готов за корабокрушение в новите текстове на Елина Иванова. 

Александър Арнаудов 

*
Някъде отива този автобус,
пълен с духове?
Поглеждам през мъгливия прозорец.
Ден е - рано сутрин,
денят, когато сърцето ми се пръсна на парчета.
Очите лъжат...

Поглеждам пак на другата страна -
тъмна нощ и всички са удавници.
До мен седи жена.
Може би и тя е умряла сама?
Заспала е по пътя към града
и никой не могъл да я събуди.
Ще продължава да седи в този празен автобус
на изтърбушените му седалки
и ще пита другите мъртви:
"А Вие, душа, накъде?"

Дали пътят е само нагоре?
Не знам, но все пак ще сляза
сред есента да се разтъпча.
 

*
И докато в този момент
аз лежа и се мъча да не заспивам,
за да не пропусна светкавиците,
когато дойдат на прага ми,
той също е някъде там
и слуша дъжда
или ритъма на нечие дишане.
И може би си мисли
за статичното електричество,
за къси съединения,
причинени от усмивки
и неизправни тостери,
а през това време
смехът ни гърми
някъде в тъмното
между гънките
в полите на Витоша,
в квартал
на изток от запада
или от рая
(което реши).

Но бурята спира както започва -
случайно,
сякаш отникъде,
и отнася дъха ми,
изпълнен с желания,
далече.
Далече от него.
 

Корабокрушение

Не обичам клишета,
особено поетични.
Не харесвам и явни метафори.
С тебе нямаме общо
начало и край.
Нямаме нищо.
Затова ще го кажа...

Ето ме, виж ме!
Тишината ти сякаш е айсберг,
а аз съм кораб,
готов за крушение.
Но всичко ме тласка към тебе –
и вятърът на измислени разговори,
И шумът от несбъднати спомени
Ето ме.
Виждам те.
Идвам.

Хлад отеква сред костите,
очите обаче са сухи.
Виж ме,
аз вече се нося
на отломки от счупена гордост
далече, далече на север,
където ръцете са топли
а в улици пусти,
тъмни и глухи,
душите откриват
последния пристан.

Бъдеще

Мъча се да си представя живот с теб,
как започва сутринта ти -
дълго след като слънцето отвори очи.
Лицето ти бавно просветва,
тялото - дъга от доволство.

Иска ми се да се видя през твоите очи -
една картина на нимфа,
изтъкана от емпатия и думи,
с блеснали очи и сини устни,
без капка егоизъм по крилата ѝ.

Ще ми се да бъда като теб
и да не забелязвам грешките наоколо,
а просто да се скитам с часове
в наситени поля от изумрудени заблуди
с разперени за болката ръце.

Мисля, че не съм създадена за теб,
по твоя образ и подобие,
затова те моля да простиш и да забравиш
голямата лъжа за малката душа,
когато се стопи последното парче от огледалото.

Знам, че тези редове ще се вплетат в ръцете ти,
по миглите ти ще покапят спомени
от минали несвършени,
Но все пак ми се ще да не забравяш никога
как вятърът целуваше брега на изток.

Моля се да не намериш повече
градина с февруарски рози
и стъклени очи с празни обещания,
в които да изгубиш себе си,
живота си и рая.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 28, юни, 2020