Петър Канев - Хамлет от Тарковски
По време на целогодишния венециански карнавал "Маски долу" 2020 родната къща на Хитлер стана полицейски участък и Тарковски се обърна в гроба към нас с монолога на Хамлет - да бъде или не 42 отговорът на всички въпроси? Настъпва възрастта да си ходя - отговаря Петър Канев с хармонията на всемира на коленете си, опакована в три цвята черно: бяло, зелено, червено.
42 - ОТГОВОРЪТ НА ВСИЧКИ ВЪПРОСИ
Хармонията най-после дойде.
А аз ѝ казах, че е грозна.
И да седне
на коленете ми.
ЧЕРНИ ПАПАГАЛЧЕТА
Папагалчетата бяха всъщност три.
Бяло, зелено и червено.
През 1979-та.
С братовчед ми много ни домъчня за тях.
Отворихме кафеза им - да са свободни.
Те полетяха, каква радост,
направиха кръгче около полилея.
И после излетяха през прозореца на кухнята.
Вън, на двора, където увиваха котки.
Цяла нощ се взирах да ги видя.
Но виждах само черно.
Оттогава всички папагалчета са черни.
Но аз вярвам, че са още живи.
Иначе не мога да живея.
МАСКИ ДОЛУ
За пръв път
сме открили
очите си
и не можем вече да скрием
душата.
Само устите ни
са още
запушени.
DEVIL IN THE HEART
Вчера слушах Yesterday заедно
с дявола пешо: Бийтълса.
днес родната къща
на Адолф Хитлер
току що стана
полицейски участък...
Хе, хей!
Е, как е,
спахте ли добре?
Дали хазяйката ще идва рано?
Извън прозореца, точно под звездите
след 20 000 години завинаги
на всеки хълм още и още ще и ще
има по глупак,
който връща ордени и звания
на всяка кифла-кралица
на този свят –
- вятър -
- хълмове – обрулени – ехе-хей.
И значи, дяволе пешо,
спукава ти е оная
работа,
дори и да не спра
цигаргарите.
По време на хунатата,
Сержанте.
Харесвай си Бийтълс.
Но не забравяй, че те са миналото
... ти.
А аз
съм
Араминта.
Помиярката.
СЛЕДВАЩА ПЛАНЕТА
Дойдох, видях тоя свят,
оставих му даже нещо хубаво.
Победих,
но на друго място,
невидимо.
Настъпва възрастта да си ходя.
Да стягам ли невидената летяща чиния?
ХАМЛЕТ ОТ ТАРКОВСКИ
Призрак на бащите с корона
влезе през устата на всеки
като вирус.
Никога никой няма да иска
да повярва,
че днес
ще умре.
Йе-йе-йе-йе
Йе-йе-йе-йе...
Виктор Пасков издъхна от рак
в ръцете на любимата си
под слънцето в Италия
и от тогава всеки вятър свири
джаз.
Фортинбрас
е най-противният доктор
с респиратор.
Има нещо гнило в този свят,
изтрило онзи свят,
в който Тарковски на креват
и на системи планира още
мизансцена на своя
предстоящ филм “Хамлет”
в последната секунда
от смъртта
напуска болницата “Кралството”
заедно с всички други трупове
от този ден
той вече е на плажа, заедно с тях,
навътре в Зоната
през стаята в тунела от брези
върви по вятъра от електронен саунд
към слънцето
и внася филмовата лента
в огледалото
навътре в хоризонта -
прането литва преди бурята.
И “Хамлет” вече в премиера
Е навсякъде
в небето ни
в нас.
Ето защо от този ден насам
аз всеки път
разливам мляко
на паркета.
Ето защо всеки път
летя,
когато любя
вещица.
Ето защо виждам
как пада невидимо
върху Земята ни
друга планета,
с възкриснали
най-близките ни мъртъвци,
най-тягосните рани
от ботуши
в цветята ни.
Ето защо навсякъде има Офелии
в парка.
На всеки ъгъл виждам
Мишеловки
по улиците
пред Мола
актьорите с маски
на Черепа
са всички с черепи
на Йори.
Защо сте в мъртви роли, мъртви шутове?
Забравихте ли – като млади играехте Идиота княз?
Тийнеджъри сме още, ще останем, ей, мъжемишки
в капанчето на театъра
на смахнатия пубер
-убиец –
Тийнейджъри,
тийнеджъри и мъртви.
Защо плачеш, Майко?
Разбрахте ли защо избяга първият министър?
Родино? Защо си още с онзи,
убил Отца ни
през ухото?
Бедни, жалки, Полоний
в гама-полуразпад,
защо ти беше да подслушваш радия ми,
ти, жалко кралско вещество?
Защо ли те пронизах с бета-острието
на лъчите ми
от джоба ми?
Офелия, сладка Офелия, ухайна моя,
откажи се, откажи се от своя принц пубер сега,
мила,
откажи се, обиждам те, отхвърлям те,
защото те обичам – полудей,
или се събери с жени –
удави се пак в Марица,
тук в Пловдив всичките момчета
сме убийци
на най-свидното ти.
Жени, защо не изоставихте въобще
онзи ваш
столкер –
-защо го вземате от кафенето у дома ви?
Какво ви дава този мухльо?
Освен сакатото индигово дете?
С какво ще храни своето момиче?
Не виждате ли, че е невръстник
и пак не носи в хола ви пари?
Ей, жено, ти! Ти имаш ли акъл?
Защо се връщаш пак?
Ти беше вчера мъртва
в друга постановка,
клетнице несретна,
Хари,
Хари, Хари, моя, моя Хари,
Защо е този белег на челото ти,
мой Х на съвестта ми,
днес няма няма пак да те убия,
днес ще живееш с мен, възкръснала,
болезнена, напук
на климатичните промени,
на всяко Слънце –
-под соларните панели
днес ще те чакам пак
на същата спирка
на тролея
пак вечно влюбен в теб
малотеник
малолетник
винаги.
Сбогом, сбогом, мила моя,
обичам те.
Самозапалвам днес устройството си
на площад Европа –
гори маската ми
на учител
в одата
на радостта.
Излизат побеснелите
притдворни.
Кръстосваме лъчи
радон,
размрахваме смартфони.
дисплеите на всеки
са отровени.
Падаме мъртви, щом оближем
пръстите си.
И няма респиратор за Отца ни.
Четиринадесет брас секции
засвирват джаз.
И всеки вече е мъртвият син
на Шекспир.
Когато мрежата се разплита
виждам черни мустаци
върху бялото синьо небе,
следи от самолети като жици,
последната цигара преди
белодоробен тумор,
искрите над Искрец...
Бабо, бабо,
и ти ли?
И ти ли си пак тук?
Къде съм?
Не работи гугъл-мапс.
Забравих маската си днес.
Нямам покритие.
Пръчката ми с фениксово перо е счупена.
И всички пак са мъгъли.
Вълшебниците си отидоха.
И класната ми Макгонагъл също.
И аз съм пак безмощен.
Проклятието съска и умира.
Ти пак си мое утре.
Но...
Магията ни-свръзка
се разпада –
разпадна ли се - ?
-разп
-ррррр
-Р
-
- Времевърт:
Хванахме плъхчо в мишеловката.
Такова мило животинче.
Казаха ни – убийте го с вряла вода –
- заразно е.
Но плъхчо си беше направил къща –
-гнездо от сутиена ти, да му е толпло и удобно,
донесъл вътре аспирин и захарчета и лимон –
-единственото на тавана ни, където ти зачена –
- и гледаше примрял от страх и ужас...
Изнесохме капана му навън –
-прекосихме улицата – а плъхчо скачаше,
ту пък се свиваше от ужас.
Прекосихме лехата с офелии в Южния парк
И слязохме до блатото –
- миришеше на гнило –
- свободата –
- отворихме решетката на мишеловката –
- да беше или пък да бъдеш -
плъхчо се поколеба за миг –
- и после излетя с все сила -
изчезна в гъсталака –
летеше
като Маргарита,
летеше
като вещица
в любов.
И ето че е вчера
Е нашето
утре.
И Х-ът се жигосва над сърцето ми.
Днес.
Днес аз съм
Х-х-х-амлет
Хамлет
на Тарковски.
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 28, юни, 2020