Велислава Кандова - Минотавърът

Изпускаме вятъра и забравяме пътя към вкъщи. Изяждаме душите си, а след тях ние сме мъртви. Сърцето е лабиринт без изход в новите стихове на Велислава Кандова.

Александър Арнаудов

Изпуснали вятъра

хвърлям сянка
луната зее срещу мен
страховита и тиха
виждам всички лунички
по бледите си ръце
а си мисля за твоите
и как прокарвах с пръст
по между им пътеки
които сетне ме връщаха
по алчна по жална
по стръвна и жадна от всякога
залепях устни към твоите
и спирах да дишам
мечтаейки
да хвърлиш ключа през терасата
да се плъзне по керемидите
да изтрополи по балкона
комшийски
да излезе сънена жена
да погледне въпросително луната
а ние пияни и весели
бездушни и леки
като магарета
да продължим да играем
театър на сенките
зад хартиеното перде
яздейки се все по-унило
изпуснали
вятъра

*
Поиска
да те опитомя,
но не любов,
постави
в нозете ми,
а чук и длето.
Сега,
наместо
с обич
да кова
сърцето ти,
чукам лабиринт
без изход,
в който
Минотавърът
ме преглъща,
но остава заключен.
Надхитрих те.
в теб съм
завинаги.
Поемаш ме.

"Пеперудите нямат душа"

Пеперудите нямат душа.
Летят яхнали слънчевите лъчи,
докосват цветята с крачката си.
Люлеят се в бели лодки,
политнал цвят от дърветата -
дъжд, драгоценен дар
от земята за небето.
Целуват жълтите тичинки.
Ние с теб докосваме пръсти,
плъзваме показалци по розовите,
гладки като раковина нокти,
гледаме се.
Залепяме уши върху гърдите си.
Аз чувам твоето сърце,
ти тичаш по моето.
И докато се смеем като деца
изгубили ум, рушащи реалности,
ирисите ни попиват слънчевите целувки,
с тях и пеперудите.
Веднъж влезли, те пъплят
с леки крила все по навътре,
пеперудите се хранят с любовта
изяждайки душите ни.
А след тях
ние сме
мъртви.

Пътя към вкъщи

Затварям очи и мечтая
а тебе те няма
под мен затиснати червеи
нови хоризонти чертаят
сред лъчи от пръст
нервно опипват ребрата ми
над мен черни облаци зреят
готови да избухнат светкавици
до мен дивата джанка белее
онемяла от чакане разцъфтява
затварям очите
наострям устни да те целуна
наместо това
джанката ръси цвета си
полепват върху ми
бели листенца
прозрачни и бледи
втора кожа расте бяла и нежна
очите зашити от чакане
тревата разрязва косата
тюркоазени бръмбари
бързат да се прибират
духа вятър суши им крилата
те жужат тихо после умират
аз поглеждам нагоре към тебе
и се сещам че съм забравила
пътя към вкъщи

Сенките на кестена

Излязла съм от вкъщи,
ала съвсем за малко,
забравила съм включеното парно
и пуснатият телевизор,
по който съобщаваха,
че трябва да останем вкъщи:
- За ден, за три, за месец,
за година или завинаги!
Не помня, а и не слушах,
бързах да замина.
По шкафовете ми седят обувките,
изгладените дрехи и бельото
по цвят прибрано, дългите чорапи,
криещи се под полите.
В кутията ми, златните бижута
и гривните, с които мамех погледа ти,
и всичките ми книги
тънат в прах, и спомени,
и листите с любовните послания,
които парфюмирах, напъхвайки ги леко, и безпаметно,
целувайки във бели пликове, разпращайки
по куриери благодарности.
Сега е тихо. Сега е светло.
И сенките на кестена играят в стаята
на топло и студено.
Излязла съм от вкъщи,
ала забравила отворена вратата на балкона,
където всяка пролет с детска радост,
посрещах жълтите синигери.
Сега е техен ред
да поостанат вкъщи.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 27, април, 2020