Ивона Иванова - 1968

Всичко е порно и целофан, животът няма край, защото не съществува и само бръснарското ножче диша във вените. Започваме априлския брой на списание „Нова асоциална поезия“ с апокалиптичните стихове на неговата редакторка д-р Ивона Иванова, която е на първа линия в борбата с коронавируса в телата и сърцата ни - оттук до безкрая на света.

Nevermind

Кърт се е самоубил
защото не може да направи
по-добра музика

*
всеки делничен ден
животът ти дава яко лимони
а ти не знаеш как да правиш лимонада

*
поезията е праведна
отплаща се
с множество награди
една от които е свирка
в пазвата на майка ти
малки цици и напреднал живот
повръщам под масата
където никога няма да ходят
прави децата ни
хлябът е топъл задавяш се
чака ни глад и подаване
на коз в глухите улици
ако не ме кремират ще побеснея
че заемам излишно място в земята

I used to be

искам да се върна няколко спомена назад
когато пак е 1968 и няма подлези
в чернобелия град
хората знаеха как да обичат
сега всичко е порно и целофан
но на никой не му е различно

Заглавие

лъжеш само при нужда
налага се всеки ден
весел празник е
три чаши на масата
и не ти пука за никого

когато сме сами е най-сладко и тегаво

*
живяла съм няколко пъти живота
всеки път съм умирала малка
синините по китките
кладенец
сега се родих почти обесена
жена съм
и ще продам душата си
за още един такъв експириънс

Objects in mirror are closer than they appear

подавам ти цигарата
пред мъртвия гараж
соларната система
гривна на бледата ми китка
усеща бръснарското ножче
как диша във вените

God made me do it

чувствам се лишена от всякаква емоция
все едно са ме погребали преди години
и в тялото ми живее някой безинтересен
осакатен човек който не може да диша

Отвори си главата

ако оставиш нещо на брега
морето ще си го вземе обратно
остави ме на брега
и бягай
пясъчни замъци се рушат
като душевното ми състояние

*
хора с бели рокли минават покрай теб
качват сторита във фейсбук
на най-щастливия ден в живота им
а за теб щастие е да се наспиш
неповторимо изживяване

*
става ми лошо като гледам тази картина
не разбирам картините
не разбирам и хората
искам да ги изпържа
тече ми кръв от носа
поезията беше грешка
не казваш нищо с нея
не те прави завършен
но те убива бавно
и това е толкова яко
ходиш да се молиш
че да можеш да заспиш
но не знаеш че след три дни
ще умреш в катастрофа

Face your demons

всяка сутрин в огледалото
обвинявайки ретроградния меркурий
криеш торбичките под очите
свиваш зениците
мажеш червило по бледите устни
и гледаш към тавана
от който на малки капчици
пада вината ти
стръв за дявола

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 27, април, 2020