Петър Канев - Водородно
Звярът излизащ от морето на УниБИТ - д-р Петър Канев представя взривния си като коктейл „Молотов“ Брекзит от света. Апокалипсисът е минало, бъдеще, настояще, водородна бомба в сърцето, избухнала със стиховете му за кюрди, пакистанци, принцеса Даяна и BDSM във февруарския сън в лятна нощ на списание Нова асоциална поезия.
КУЛТ БЕЗ ЛИЧНОСТТА
Садизмът винаги е
"нищо лично".
"Нищо лично"
винаги е садизъм.
ВОДОРОДНО
Бомба сме
и винаги готови
да изтезаваме упоени
момичета,
ех, само ако знаем,
че ще се размине...
Още от петгодишен
сънувам
кошмари
с атомни
секс гъби.
На 47 зад гърба ми
има вече
пет -
две в Украйна, три в Япония,
а аз
с хитрината на батка Ганьо
все още се измъквам
като джигит самурай
от рака.
А моралният гняв
силно в главата ми
трака.
Ето така, ето така:
Докато не се научим да не измъчваме
Ближния си,
а и Далечния си, то
Ядрената зима винаги
ще е морално
оправдана.
Добре че любовта не е морална.
Тя е луда жена, от която сърцето ми експлодира.
Водата в мен е червена
кръв -
ражда взривове в сивите
клетки:
Ето така, ето това:
Любовта няма да спаси света
от човека,
но има шанс да спаси любовта
на човека.
Нещо, което все още си струва
да раждаме и зачеваме същества
от 80% гола вода.
КАРАБАС НА ВЯТЪРА
Злото е куклен театър
на призраци
в сцената на
черепните ни
китайски
кутийчици.
Кукловодите ни са кукли
без кукловод.
Клати ги само
беса
на вятъра
на промяната
към
скъсване.
Карабас
адски прилича
на Конфуций,
надянал пръстена
на властта
на Саурон.
А аз съм още
малко дървено човече.
Всеки аятолах ме познава, да.
В пастта на акулата
от мрежи и смартфони
на Корубана
все още чакам
Татко да ми се обади
и да стана истинско
момче.
Сексистката ми приказка за момчета
и татковци
е крайно време да бъде докладвана
и забранена
от някой, който никога не киха.
Ех, сбогом, Дон Кихот
на доматите!
УМЪТ НА КРАКА
Единственият възможен
Изкуствен интелект
е ръката на художника.
ГРИМЬОРНАТА НА ДЯВОЛА
Когато носиш
в гърлото
Спасител на кръст,
Дяволът вместо да извади очи,
изписва вежди.
ЛОНДРА
На входа на автогара Виктория
стърча –
пуша цигара
до позеленял от студ
кюрд
с мустаци.
Гледаме празно
закованите прозорци
в изоставен цех
на Дикенс
в ремонт – с жълти жилетки
цветнокожи мъже
се спускат
от скелета –
Мъглата хапе до бъбреците –
и ближе сърцето
като езика на Саурон –
съобщава автобуса
– Лутън.
И
всички рейсове едновременно
отварят врати
- тълпите се изсипват,
заливат площада и улицата –
жълти, черни, кафяви, червени –
цветовете им изчезват –
кожите им прибледняват
и избеляват
до сиво
в студа
–
препарирани
крачат –
В посока –
- в прогрес,
до гроба на Даяна
през парка Кенсигтън и през двореца,
до
последната си дестинация
на експонати
в Британския
музейко.
Затварям очи –
и се обръщам
към пакистанеца
или кюрд -
на ум: – Ей пич,
Кааа-кво праиме ния тука бе –
- деца на екватори –
Кааа-кво праиме тука
- Лъжат ни –
Лъжат ме, че съм от рода Грейсток –
виж ей го
– е те – там –
родителят ми –
– маймуната
– лети –
лети от клон на клон
в Хайд парк
катери се по високата църква
до Ройъл Албърт
с див скок се мята
върху златния монумент
на принц Алберт
– затварям очи
– летя след него –
– Татко, татко, у-у у-у –
– -викам му:
– Стигам го
– Висим над златото
– -над злото
– Вкопчени в мрамор и
– Виктория -
– задушаваща
– помпозна
– грозота
– в монумента
– главата му клюма
– Поемам я в ръцете си
– У-у у-у – не си отивай – татко – татко - плача – плача
– У-у у-у – отвръща той – заглъхващ тон –
– И очите му гаснат
– Простреляни от празните дула
– в очните кухини
– на минувачите…
БРЕКСИТЯ
Островите на душата ми потъват.
Риби се гърчат от липса на сол.
Останал е само малък остров
да стърчи като балък – на него
Камелот, опакован
в найлонови пликчета.
Вътре Артур е сам – в пет следобед –
кръглата маса е мръсна от чедър и
няма кой да измие граала в легена
с приборите.
Журналистката Гуинивър лежи мъртва и изнасилена
до стадиона на англите на Пендрагон.
Всички рицари са удавени в прилива –
само Пърсифал е отплавал по еразъм
в земята Ес, но
е блокиран от жълти жилетки
в Парижкото метро.
Комендантът на стачката Ланселот
крещи на вавилонски в рупора,
но езерото му е източно и пресъхнало
в полите на Витоша,
а сарацините са подпалили Айфеловата му кула
с петролеум.
Добрият крал лайква това по фейсбук,
но вън синът му е обсадил двореца му
и му иска импичмънт
с армиите на Маб,
бежанка от потъналия Авалон.
Последният брит казва нещо на уелски,
но Мерлин е заменен от корейски робот
и никой вече не го разбира.
Нимуе властва навсякъде в мрежата
и в айфоните на селяците
са останали само
виртуални спомени
от животи
и животни.
Джон Дън остана сам
и вътре в себе си затворен –
в гърдите ми.
Сърцето ми е босо на летището,
арестувано за свръхбагаж за
три бутилки радости
в писма.
Океанът реве в ушите ми
и обсипва очите ми
с пръски кал на
талази –
надвисват над мини-телецето ми –
дигите ми преливат
и водата на миналото
залива хотелите по брега ми
и сипе в атлантическа пяна
малки като топлийки –
приятели –
не знам дали са живи
– все още чакат виза на опашка,
за да ми дойдат у дома на гости
в китайския квартал,
където младите са под запор,
умът е уволнен,
парламентът е на метадон,
а страстта – мъртва
безработна клошарка
в канавката
на Бейкър стрийт –
каубойски патрули от апаши
руси агитки крещящи
на руски
олигарси
арестуват
чувствата ми на Уотсън –
– прасета, заразни
от книгите на либераста Шекспир,
но две избягали близначки циганки
все още се укриват
от бобита с лица на Сталин
и ги издирват луднали в Лутън
да депортират
– обичта ми,
задето е от ИРА –
и любовта ми,
защото е от Изток
южна
европейка –
всяка нощ
застинала
пред изхода
на гейт,
където
времето
замръзва
в ступор
всяка нощ
– не мога да помръдна,
ръката ми – българка –
безкрайно и безкрайно
се спуска към бравата,
но часовата разлика я връща
в Югославия
на прага на живота
на нелегалната гемия
от Саутхемптън,
претъпкана догоре с бежанци
от себе си –
дълбоко под водата,
където малката
Ламанша реве
като пияна римска ромка
и заедно с всички оцелели
духове от Куба –
цунамита от Фукушима
и емигранти от Чернобил
пълзим към изхода на ферибота
и в трюма на потъналата съвест
седим и чакаме
по турски
лятото
през януари.
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 26, февруари, 2020