Лъчезар Лозанов - Гуменото куче

Бунтар (и регулярен клиент на официалната цензура) при соц-а, невписващ се в социокултурния мейнстрийм и днес - фронтменът на групата за културен тероризъм Рамбо 13 и почетен автор на Нова асоциална поезия Лъчезар Лозанов отново отправя към читателя анархистичните си литературни видения и провокации. Творчеството на неудобния за всяко време и балканско/вселенско пространство автор предстои да бъде представено пред софийска публика по иницатива на българския ПЕН-клуб в началото на новата 2020-та година. Coming soon!

Гуменото куче

Стара къщо,
не ритай въображенията в моята глава.
Протягат се огледалата,
леглата,
жиците повръщат електричество –
скупчват се еднооките тавани, еркерите,
гуменото куче.
Неясни духове събличат крайници,
забил съм се като дръвник.
Понякога настигам те,
червени образи чертая на гърба ти,
пшеничен гръб – отнася
послания
до прожекционните уста, които
изплюват виртуална плюнка,
черна мамба.
Но черни са презрамките,
вторично появяване на пламъци,
резци, които ни оформят,
видим ли жена и къща,
легло, огледала
под еднооките тавани
в уста със гуменото куче
опитомено.
Градината е детска: мийте си ръчиците,
не пипайте със погледи госпожата между краката,
докато пердаши непослушния,
наведена.
Най-гуменото куче я ухапа точно там,
когато уморена сядаше
отгоре му.

Сетива

Сетивата, гладни плъхове,
изведнъж се задавиха – едновременно
от три посоки.
Агресивна, изобилна,
храната, хрупайки се сама, така блъсна
и опъна тумбаците им,
че се ококориха и вцепениха.
Втурвайки се в изобилието –
да се наслаждаваш,
сетивата, проснати,
престанаха да бъдат сетива
станаха богу дух,
разядоха ги йероглифи.
Шльопнаха в коритото с теорията
да я оцветят –
цвят на мишеморка.
Гладът, сервиран на тепсия,
набърчи мозък.

Очи

Самуил – пътека от очи,
между врати огромни нанизът се влачи –
пращят Траяновите под овации
подобно люспи върху пътя за Беласица.
Отваряш черния бърдук
и сепнат, алкохолни риби се надигат,
очите, зестрата си бог пропи,
но във абаносовото ти сърце
до бяло нажежава остриета,
запътени в зеницата Константинопол.
Макар че лестригоните на времето
замеряха с победи не един Василий и Мурад –
ми свети поражението твое като скъпоценен камък.
От твоя смъртен възглас вземам си око,
където миналото предстои, а бъдещето е изтекло –
проблемът е в зеницата Василий,
през която целите Балкани гледат.

Страхотворение

Богомолки
ще дойдат в леговището на страховете.
Ще им отхапят главите,
които мислят,
глави, които се възстановяват,
глави – отсечени и неотсечени,
които отказват да се спаружат,
плътно стиснати в саркофага на обстоятелствата.
Как ще се паникьосат тия нежни страхове –
отглеждах ги сред индийски магии,
сред цигански Рамазан Байрам,
златоткани, страховце, наоблечени във византийски роби и
бридж белот,
хленчат – пепелянки,
така красиви като послание между две жени,
които отнемат покера между тях и мъжете.
Идват месоядни животинки,
хрупат, молейки се Богу, дъвчат
нашите смелости,
нашите надежди,
умението ни да експериментираме
с червейчетата на небитието, забодени върху кукичката...
Търпение,
страховете блуждаят отдолу -
лакоми риби, лакоми...

Изборът

Държавата е тетива,
опъната между Шишман и Срацимир.
Притисната от глутница маждраци,
развъждани от всяко
бавене, обтягане, прицелване.
Изпод тестото на натрупаната смърт,
тетива – до късане,
превръща глутниците в зидове,
корици, върволици от очи.
Дишане и апетити на ламя -
сега Империята е смълчана в суматоха.
Пренасяме години 200
кресливите ѝ ереси, ковчези -
прежулени сме от ехидност прешлени,
прешити и прекомпозирани
под лъснатите стремена на Босфора.
Обаче идва възелът, преглътката.
Един от етносите византийски става вирус,
дълбае стихналия хищник
и дишането му сече. Простряла е Византия
завеси, нокти, букви, невми,
но болестта отвътре наедрява.
Не сме ли ние част от болестната диагноза –
кого да изберем?
Скалистото, на пресекулки тяло,
дето 7 века все сме секли
и дето ни е сякло 7 века?
Или зелените очи, чалми зелени,
издути с мрак, кореми неизвестност?
И ако в мен е изборът, и аз отново съм
Шишман или съм Срацимир,
опънат в размисъл и ловна мъст,
завесата бих скъсал – оная неизвестност,
отново бих избрал удавяне 5 века
все пак дълбочина,
наместо погледа назад – втечнените пътеки,
очи и диаманти, крясъка на Самуил,
надвесен над смъртта си като сиво пиле.
Подозирам, че съюзникът е враг и гибел.
Ала утре. А пък ние правим днес.
А днес е по-голямо от представата за справедливост.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 25, декември, 2019