Марин Маринов - Преселението

Конкретика на човешката мъка с поглед към света, без социалното вайкане. Погледът е вътрешен, защото е необходимо да израсте някаква нова надежда с плавното и бавно течение на живота.

Божидар Пангелов

ЛЮБИМИ НОЩЕМ

Ти беше с ангелски черти, когато светлините се събуждаха
мокри от росата, падаха върху лицето ти
и виждах отразени пътищата в твоите места, любими нощем,
силуетите на непознати хора с блестящи очертания
в пейзажите, които те разхождаха полека за ръка,
мълчаливи като рибите под кварцовата лампа,
в детския ми аквариум,
които нищичко не казват, колкото да питаш.
О, нощ на толкова сърца в умората!

Из "ПРЕСЕЛЕНИЕТО"

Те тръгваха един след друг на изток от съсипаните си земи -
каруци с конски впрягове, децата, жените им с пресъхнали очи
и спуснати забрадки, виковете на пастирите някъде зад тях,
в прахоляците на виещия се път, огласян от звънците на стадата,
процесия от замълчали хора, събрани родове с еднаква участ
на прокудени от бедствията във безмилостни години;
равни крачки покрай чуждите ниви,
потънали в зелено далеч зад хоризонта,
мрачната решителност да стигнат равнините край морето,
с манастирските лозя и ударите на клепало по дъската, сутрин,
зад високите стени на тихата обител и по-нагоре, на запад
от сънливата река, преди синеещите хълмове в началото
на планината – ново място, друга плодна угар, където да забият
корени в пръстта, за да разцъфти отново дървото на живота им,
останал в тънкото свистене на пролетния вятър,
далеч назад, по ъглите и срутените покриви на къщите.

7

Свободата трябва да се разпознава.
Понякога светът се свива до окото на колибри, капка сфера
от прозрачна ципа, като по очите на новородено, алефът
на всичките възможности да видиш пустия си път,
по който досега са плували самотни изгреви и залези;
разпознахме свободата си с горчивите й ветрове
в небесните ни плавания, нощем, сред купища съзвездия
и пяната по вълнолома на Млечния път - няма разлика
от по-високо или долу, когато небесата са обгърнали морето.
Свободата трябва да се разпознава, защото може неочаквано
да прекоси живота ни, без да я усетим, да потънат спомените
за лицето й в мъглите, кой пише музика сега за мъртвите,
които можеха да кажат още нещо, кой пише?;
в шепотите на кръвта ни, една със шепотите на морето,
има думи с азбуката на реда, нежни изгреви и сини вечери,
спомените на душата, живот в едно и също време
с отдавна миналите хора, които помнят във пръстта,
защото нямаме във книгите си асфодили.*

*асфодили – гр. мит., цвете на забравата,
което расте в полетата на подземното царство

ЕСЕН

В мъгливите утрини, в самотната пустош
на тъмната угар,
гарванът оплаква участта си на птица.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 24, ноември, 2019