Елина Иванова – Сбогуване със своите

Дълбочината в поетичния свят на Елина Иванова все повече прилича на бездна. Онази, в която откриваме най-болезнените истини. Оттам идват и най-новите ѝ стихове, ноемврийски, силни и въздействащи.

Ива Спиридонова

Сбогуване със своите

от очите ѝ капе дъжд
и капките падат в друга земя
някъде сред листата
под жълто-червено
светлее лице
от едно време
лице на дете
на мъж и на брат
с мека усмивка
но тя не я вижда
скрита е под мустак
под есенни листа
под другата земя
а тя търси ли търси
детето и брата
но той е далече
заминал завинаги
с лъчите на последния октомври

Бягство 

Когато затворя очи,
си представям,
че сме две деца
в поле от слънчогледи,
които бягат от комарите
и от порастването.
Крием се под дългите стебла
и си повтаряме как някой ден
(не много далечен, но все пак)
ще сме по-високи от тези цветя,
ще летим по-високо от тези насекоми
и ще светим по-ярко от слънцето,
което гори носовете и страните ни.

Когато отварям очи,
си припомням,
че вече сме двама души
в големия град
и бягаме от отговорности
и чувствата си.
Крием се зад думите и зад екраните
и си повтаряме как някога
не сме били толкова малки душевно,
толкова мрачни и сиви,
а единственото, което гори,
е цинизмът дълбоко в гърдите ни.

Е, кажи ми тогава, приятелю,
къде ни остава да бягаме?

Пръсти

Понякога си мисля,
че единствените ръце,
които ще докосна някога,
са тези на тъгата.

Усещам как студените ѝ
мъртви пръсти
се сключват измамно нежно
около шията,
готови да душат
всеки опит за глътка
щастие и въздух.

Ще ме смразят
до мозъка на костите
и ще превърнат в прах
зелените зрънца надежда,
които все по-трудно се намират
в тази мрачна кухина.

Но вече не мисля,
дори не мечтая,
че някога някой ще дойде,
ще предизвика пожар,
ще запали синьото вътре,
за да мога накрая
и аз да успея
да стопля студените си
мъртви пръсти
преди бездната
съвсем да ме погълне.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 24, ноември, 2019