Рени Васева - Кал

Любов или глад по вечност - сърцето всяка вечер ни чака, свило ангелските си криле на балкона до саксиите с цветя. Тези, които ни обичат, ни извикват към живот от нищото, сътворявайки ни от собствената ни кал с последните стихове на Рени Васева в катастрофичния генезис на списание „Нова асоциална поезия“.

*
Очите ми тънеха
в крехката тъкан
на изгрева.
Денят бе започнал
своите нови платна.
Наслагваше
шарени нишки
по синия вътък
на небесните халища,
в памуковобяло
надипляше
облаци и мъгла.
Планината
подхвърли към мен
кълбото от прежда
в оранжево-златно,
а аз го последвах
с надежда...
Чак вечерта
те видях да ме чакаш,
свил крилете си
ангелски
на балкона ми
сред саксиите с цветя,
усмихнат от болката
да ме видиш отново...
Не исках да помня това.

*
Морето потъмняваше,
вълните все по-често
прииждаха, освободили
чувства и енергии.
И тътнеше подземен свят.
Ти беше с мен -
един щастлив Вергилий,
готов на съпричастие
в греховния ми ад.
Морето в мен надигаше
сторъкото си тяло,
разтваряше прегръдка,
готова да погълне
бездомните ми мисли,
готова да удави
във грохота си всички
безупречни октави
на спомена. А ти
бе хванал в дланите си
сърцето ми на чучулига
и леко ме побутваше
към пропастта...
И само ехото настигна
думите ми. Идваш ли?

*
И когато някой
с весел глас
ни подвикваше
да чуем
оня тих, заглъхващ
ритъм на града...
И когато някой
лекичко побутваше
в желаната от нас посока
тоя ден...
И когато
всички наши есени
неизменно свършваха,
осиротели под купола
на нямото небе...
Светът не спираше
да се извива
по своята спирала,
оглупял от щастие
и ослепял за онова -
отвъдното, неясното,
което от очите ни
извираше и търсеше
за себе си пътеки.
"Любов е" - мислехме.
А беше само глад.
По вечност.

Разговор с М.М.

Свободата е илюзия
за полет.
И се взираме с тъга
в небето,
не там, където
сме обречени
да стъпваме.
Бавно и полека тънем
в пясъците
на забравата.
Стопява се ликът
на влюбения в нас,
изчезват пръстите,
целувките,
дописваме му думите.
С восък си лепим
крилата,
посаждаме мираж
насред неспомняното
време.
И никой не може
да ни го отнеме,
защото винаги
ще търсим оправдание
за самотата си.

*
Вълната полягаше кротко
в краката на своя бряг.
Галеше с ослепели очи
и уморени ръце снагата му.
Оставяше му подаръци -
мидички с дъха на море,
нежно отлюспени
от опашката на русалка.
Оставяше зелени коси
от отмъстителна вещица,
камъчета, откраднати
от далечни скали,
брегове на непотърсени острови...
А той, безразличен и сит,
попиваше сълзите,
спираше шепота,
заглушаваше любовната изповед,
накъсваше думите в сричане...
"Той" - мислеше тъжно вълната -
"просто не знае как да обича".

*
Билбордът обещаваше
знамение.
Изискваше се смелост
да повярваме,
че можем да надхитрим
старостта,
че клетките ни
ще регенерират
до сочността
на крехко агнешко.
Билбордът откровено
лъжеше
и някой знаеше това.
Но твоите ръце
навярно бяха
чудото,
защото кожата ми
засия от радост,
а устните,
подути от желание,
ухаеха на топлина.
Посочих ти
билборда
със лицето на жената
от хербарий,
а ти целуна
бръчиците по устата ми
и каза, че от кал
си ме направил.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 24, ноември, 2019