Райна Вакова - Домът на думите

Не е на седмото небе домът на думите и затова щом едновременно видим златната рибка - мълчим. Когато идва зимата,  сънят на времето започва да лае и керваните на сърцето ни спират, за да потънат очите им в пустинята на живота. С удоволствие ви представяме най-новите стихове на Райна Вакова - на пияния кораб на списание „Нова асоциална поезия“.

*
С години ти разказвам
всички неща, които не разбираш.
Понякога си мисля,
че слепотата е нежеланието
да видим златната рибка
в един и същ момент
и тя да разбере мълчанието ни.

*
Разлая се сънят на времето.
Керваните се спряха.
Огледаха пустинята за Бог
и закопаха самотата си.
И няма дъжд.
И няма шум от стъпки.

*
Изпрах възглавницата ти
и не сънувай вече
хладината на изплаканото,
преяждането от отчаяние,
гърчовете на самотата,
опъването на струните,
по които мравка
изкачва залеза...
Изпрах възглавницата...
Направих кафе
и...
ще се събудиш усмихнат.

*
Не е на седмото небе
домът на думите.
По стълбата на паметта
танцуват
пияните им ангели.
Боксират се с баналните
ни истини
и стават симпатични
на болното око...
Дотолкова, че с яки белезници
повеждаме ги за ръката
след правата черта
да ни превърнат в други.

*
Няма навик,
който да е доволен
от моето постоянство.
Да съм елементарна частица
е толкова хубаво.
Прехвърлям вината
за своя заряд
на вечния стремеж
на истината
привичките да закопае.

*

Ще нося всички последствия
на всичките си молитви.
Додето остана без памет.

*
Колко е тъжно да си снимка -
избеляла и затрупана
в тъмния шкаф с резервите,
където и тъжните копнежи
по миналото не стигат
да изровят блясък...
Когато случаен пожар
изпепели
ненужните светлосенки,
остават липси,
възможни за носене,
ако продължението на филма
е известно на режисьора.

*
Една бивша актриса
може да се изгуби
в гардероба си,
да поздрави призраците
на суфльори
и да си сложи картонената
корона.
В часа на субективния безпорядък,
във всичките й роли плуват
парфюмирани лилии.
Тя притваря очи и от тях потича
кехлибар.
Стисва пръсти в юмруци,
по тях се строяват
бели и жълти пръстени
от различни епохи
и с различно благородство.
Котката задължително е черна
и част от декора.
Изискано прашно е.
Само времето доказва
кои крясъци са годни
за пред хората.
В огледалото всичко е песен.
Луната е неуморен прожектор,
особено за допълващите роли,
когато лудостта се приютява
в петата половина
на пиесата
и е тихо.
Много тихо...
Защото няма бивши актриси.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 24, ноември, 2019